Пътник 154

Пътник 154

Мария Стоилова

– Имам една добра и една лоша новина. Ще започна с добрата. Вие сте мъртъв.


”Идеше ми да се втурна с едно мощно „yes”, но от благоприличие се завъртях на пета и изръсих едно равно „разбирам”. Той седеше от другата страна и изобщо не ми харесваше как ме гледа.”

– А лошата? – попитах аз, колкото да поддържам разговора.
– Не знам как да започна…
– „Вие сте мъртъв“ е добро начало…
– Мъртъв, да, мъртъв… Но работата е там, че още 153-ма са мъртви.
– Много ми е неприятно да го чуя…
– Нима? – повдигна вежда той, която просветна като острие на скалпел над маса за аутопсия.
”За какъв ме мислеше тоя? За изверг?”
– Разбира се! – процедих през зъби аз и на ум му забих един в лявата вежда.
– Разбира се, разбира се… Но не сте го изключвали като възможност?
”Вече започваше яко да ми лази по нервите”.
– На къде биете?
– Ама моля ви се, тук никого не бием. Само изясняваме обстоятелствата.
”Какво изясняваш бе, шибаняк нещастен?!”
– Обстоятелствата са, предполагам, самолетна катастрофа.
– Точно така. Но внимателно разгледахме досието ви и… открихме някои притеснителни факти. Например през последните 7 години сте летели със самолет общо 2313 пъти. И голяма част от тези пътувания са били…доста спонтанни, ако мога така да се изразя. Нали ми следите мисълта?
”Естествено, че я следя. Може да съм мъртъв, но не съм идиот.”
– Каква беше целта на тези пътувания?
– Е, добре – хванахте ме. Но друг не съм искал да умира.
– Ами тогава можехте да помислите за някакъв вариант, по-усамотен, така да се каже… Сешоар във ваната или дупка в челото, а защо не и свръхдоза… Но самолетна катастрофа! Това си е холивудска продукция…
”1:11000000. Това е вероятността да умреш при самолетна катастрофа. Мен ме устройваше.”
– Не аз свалих самолета.
– Ама моля ви се, кой казва, че сте вие. Вие не сте убиец. Ако бяхте, нямаше да сте тук. – два реда ситни редки зъби лъснаха и затракаха пред мен.
”А аз още си чаках лошата новина. Лошата новина е добрата новина, казваше едно време Главният. Но Главният беше пълен задник. Адът е пълен със задници.”
– Тук се занимаваме с други случаи… – продължиха зъбите и част от венците.

”Докато бях жив, харесвах частите на тялото. Харесвах да гледам хората в очите, в ушите, в ноздрите, в гръкляна, разбира се, в гърдите, в тазобедрените стави, в малките фаланги на пръстите. Веднъж летях с полет 1573. На А до мен седяха най-божествените ключици на света. В 06:45 сутринта бяхме на 8000 метра и се носехме сред тонове електричество и карфиол в сос бешамел. Ужасна турболенция. Държах се с две ръце за капачките и само се молех да не ги отвинтя. Ключиците до мен весело се раздрънкаха: „Какъв прекрасен ден да умрем, а? Все пак, всички сме пътници!“ Аз погледнах малко над ключиците и в следващия момент те вече ритмично подрънкваха заедно със срамните кости и всичко останало в кенефа на самолета.”

– Със самоубийства… – най-накрая зъбите сдъвкаха и изплюха камъчето.
”С ключиците не се получи. В началото всичко изглеждаше многообещаващо – следене на метереологични прогнози, избиране на по-рискови маршрути и по-скапани чартъри. Седяхме един до друг, плътно прилепили лакътните си кости, и се молехме я за някой фабричен дефект, я за някоя въздушна дупка или пък фатална човешка грешка, а защо не и за някое заблудено ято диви гъски. Но не. Всеки полет се оказваше или скъсано въже, или гумен куршум, или разреден алкохол. Това чакане доста изнерви ключиците. Един прекрасен ден те свършиха със себе по старомодния начин и ги намериха проснати в кенефа на летището в локва кръв.”
– В това ли ме обвинявате? – изиграх изненадан аз.
– Трябва да призная, че с вашия метод за малко да ни заблудите. Но и ние тук си имаме своите методи.
– Самоубийство е доста пресилено. Ако питате мен, моето си е чиста случайност…
– Искате да кажете, щастлива случайност? – лъснаха отново зъбите.
– Защо не го кажете на майката на русото момиченце от предната седалка? – на свой ред се озъбих аз.
– За съжаление, беше пренасочена към друг отдел. Така че питам вас.
– Моята съвест е чиста.
– Чиста, разбира се, чиста. Колко удобно.
– Още не знам каква е лошата новина…
– Прав сте, отклоних се. С оглед на статута ви на самоубиец…
– Не съм… – понечих по стар земен обичай да си печеля време.
– Дали сте или не сте, решаваме ние. Та с оглед на статута ви, трябва да ви съобщя назначението ви за близката вечност.
”Близката вечност” – ама тоя е наистина пословично тъп…

И ето че седя на място С, покрай мен по пътеката минават най-дългите подбедрици на света. Аз моля да видя тъмните очила от страница осма. Меря ги, а подбедриците се заливат от смях. Малко след това те тъкмо си оправят чорапогащника, когато аз изтърсвам: „Имам една добра и една лоша новина. Лошата е, че май свърших в теб, а добрата е, че скоро това няма да има никакво значение.“ Подбедриците ме зашлевяват с „Ти си едно болно копеле“ и трасват вратата на кенефа. Разбирам ги. Различно е да умреш по работа и да умреш за удоволствие.”

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*