Преслав Безбащински: Пролет и аз старея
Снимка: Ángelo González

Преслав Безбащински: Пролет и аз старея

За Автора

Разказ от Преслав Безбащински

Когато се събудих бях с букети цветя вместо ръце. Ужасих се. Покрай мен вървяха нови хора, от нов свят. Помнех само лекото изтръпващо усещане на юргана и допирът му в крака ми. Беше ерата на безопасността и съвсем логично жените правеха любов по време на земетресения в необезопасени сгради, сред пожари, в устремен към земята самолет или в калта на коридата. Тела потреперващи от екстаз под всевиждащото око на Дулото. Но те не ме вълнуваха. Малки момичета, с есенцията на бонбони. Момиченца, с подлудяващи обеци на носа, подобни на покосени крави, детски предженски тела, утроби-турбини, пулсиращи със сиропът на планетна магма. Синкопацията между гласовете им ме водеше към жп линията на просветата. Купувах учебници, те се скриваха в своите плитчици. Целувах чела, те подмокряха гащи и нежни устни още неразцъфнали, зейваха прохладно. Стоях цял ден гол и си фантазирах за тях, изрязвах ги мислено от лицата им, сънищата ми тапетирани в червено.

Питах ги с любов дали искат да ги заведа до училище, а те само вдигаха кепове и ловяха риби, настървени срещу течащите им отвори. Имаше нови крепости, нови пещери, новата ера започваше, и аз на тротоара с група момиченца под ръка.

Поболявах се редовно, не бях свикнал на температурата на тази Нова земя, когато един ден успях да се добера с пръстите ми до медената рана, на едно момиченце, със синя коса и дълги крака, които винаги раняваше докато караше колело. Страните й поруменяха. Паднаха капките на две сълзи.

Сградите чрез стъклата си пищяха ДЕТЕ, автомобилите хриптяха ДЕТЕ птичките пееха наведнъж ДЕТЕ. В блока, в който живеех редовно спираше тока и преди да си легна съм сигурен, почти, че чувах ревовете на хиляди деца.

Познавах баща й, бяхме колеги в една скара в София. Той я водеше и й даваше да си избира ту шоколадов мус, който не намираше нито една власинка, за която да се хване около лицето й или зелена салата, всичко само да се запази непокътнат ореолът на момиченцето му.

Ръката мачкаше хартията и това, което можеше да бъде се заличаваше.

Подадох листа на Ния. Тя се казваше така.

“Ще те чакам утре, на пързалката.”

Тя прочете написаното, потри носа си, където прелестната обеца играеше на въже, погледна ме и излезе навън.

Помня нашата обща почивка някъде, тя до басейна слънцето отразяващо водата по нейната кожа, течността станала външна кръв по артериите й, носеща светлина, изтъкаваща я от злато, с нищо женско по нея. Детските зъби в леко хищната усмивка, подобно на напъпило цвете. Докато спеше на една хавлия я наблюдавах с нескрит интерес. Понякога изплезваше език, по който накацваха мухи. Само за секунди. Дълбоко развълнуван от това аз й купих червена рокличка, на черни точки. Продавачката каза:

“Ах каква хубава дъщеря имате.”

“Аз съм горд с нея.”

Всъщност казах:

“Аз съм горд с Ния.”

Няма мърдане. Между краката съм. Първоначално си усещах врата и определени части от тялото но вече не. Краката като на антилопа убиха нервните ми окончания и сега съм само глава. Точно пред мен е моят бог. Аз вярвам в него защото той е там. Не мога да се съмнявам в съществуването му тъй като той пулсира, обича ме когато аз го любя с езика си, мирисът на мускус и риба е мирисът на моят бог. Сигурен съм че след време главата ми ще оплешивее след като се сплъсти и обезцвети, за да мога аз идеално да проникна в моя бог със цялото си съществувание, ликвидирайки се в процеса и бидейки най-накрая едно цяло с божественото. Не мога да видя отвъд краката, тоест аз съм под корема сигурно, до вулвата между краката, но тя така ме е хванала че аз съм най-долу йерархически но и съм разположен водоравно. Може би съществуват други като мен. Не мога да зная. Богът ми и моята глава са моят свят. Не е зле. Можеше да е много по-зле. Например днес пристигна писмо от Университетът на тъгата, клон от бюрото по скръбта. Не съм си взел изпитите! Но аз забравих. Издърпах един косъм от крака до лявата ми буза със зъби, преправих го в груба писалка. Боцнах кожата на тези крака докато шурна лека диря кръв. Чрез нея на гърба на писмото написах своя отговор.

Призовавам да бъда изслушан. По причини отвъд мен, аз не мога да се явя пред вас. Но мога да ви кажа че нямате право да ме изхвърляте от Университетът. Питате ме какво все още ме причислява към езикът на плужеците – всъщност исках да напиша поети но знаете сигурно – с глава се рисува адски трудно – та не можете да го направите. Аз нося в себе си духът на Уитман с безкрайното семе и бурност, Гинзбърг с кучешки отворената радостна уста, Керуак с пътуващата сълза към вечността, Лондон с буревестна меланхолия, Хемингуей със писецът рог от черно пиво. Не може така. Аз съм последния радетел на живото слово!

Облизах листа, някак успях да го затворя и го хвърлих със завъртане на врата, което беше трудно отвъд краката… както е дошло така и ще отиде, казах си.

Спомням си детството. Аз и Жьоне, с очи като лимки и лица възглавници от чернота стояхме на балкона и си говорехме за хубавите неща в живота – затворите, задниците – пряко и преносно и празнотата, която човек изпитва, когато слуша пиано и търси утеха гледайки в стената, или между двата стола или ааа ей таз картина трябва да се намести точно сега.

Виж Жьоне, хората не мога да се справят с тъгата си, не съм ли прав?

Mais, oui…evidemment. Je pense que le fait que chacun a son vrais opinion est vraiment terrible.

Едното око на Жьоне в цвят на планетата Сатурн ме погледна изкриво.

Не бе виж, значи арбитрарността на нашите мнения и възможността всеки да изкаже свое е нещо ужасно! Ти представи си някой някой ден ще каже че есето няма нужда да е логично. Ще се разпадне, ще се казват неща, които никой не разбира, даже авторът им просто защото няма какво друго да прави. Ебем и развъждаме несретници писатели, не виждаш ли?

В този момент лабиата заприлича на Платон. Платон бе умен тип, казваше че хората си пречат. Там където трябва всички да виждат камък те виждат себе си и така забравят най-важното – шибания камък. А и какво стана с музиката, всичко е в състояние на комбинаторика, отдавна не съм слушал нещо наистина въздействащо. Остана ми само джаза, връщайки се към тишината на неговата песен.

Повече от Преслав Безбащински ТУК.