По-доходното място

По-доходното място

©Веселин Д. Делчев

Баба Куна проучваше чрез интернет американската образователна система. За това нямаше проблем – почти десет години компютърът ѝ беше “прозорецът към света”.

Проблемът беше една лицева особеност на внука ѝ, съчетана с първия български разказ, изучаван там, където синът ѝ преживяваше със семейството си.

Бившата учителка баба Куна беше родена в земеделско семейство. Нивите и работната ръка осигуряваха оцеляването. Пеленачетата се отглеждаха на къра, децата ставаха възрастни на къра, после остаряваха и често умираха на къра. Малката Куна обичаше мириса на прясно изорана земя, обичаше житните вълни, които за разлика от истинските никого не можеха да удавят или преобърнат. Работеше усърдно, всеотдайно. Често заради земеделски несгоди отсъстваше от училище. Веднъж учителят я попита защо е толкова нередовна ученичка. Куна се сети, та разказа за къртичините, заплашващи реколтата:

– Голяма напаст, господин учителю, са тези къртици. Под всеки стрък могат да изкопаят тунелите си, където си искат издигат купчинките си, когато им скимне прегризват корените.

Куниното обяснение попадна в целта, но един от шегобийците на класа подхвърли: “Куна къртицата!”. Оттогава този прякорът се залепи за името ѝ като гол охлюв за прегазила го автомобилна гума. То и името си тя не харесваше. Като поотрасна, разпита родителите и роднините си. Получи “успокоителното” обяснение, че името ѝ идва от “икона”. Понеже на иконите в селото казваха “куни”, затова я кръстили така.

Куна се заинтересува от словестните “свивания” и откри интересни “образци”. На Тинка казваха Тия. На Веселина казваха Лина. На Стоянка – Соня. Пшеницата беше станала “ченица”.

Така постепенно се запали по употребата на думите, а оттам и по словото. Завърши българска филология. Беше открила, но не го казваше на никого, защо България е била балканска империя без Цезар. Защото калиграфите, като съселяните ѝ, заради пусти икономии са пропускали две букви и са пишели “Ц-ар”. В началото са имали предвид Цезар, но постепенно следващите поколения книгописци са приели изписаното за Цар. Ако това съкращаване го е нямало, българинът щеше повече да помни и воюва за своя Цезар, за величието на държавата си. Иди кажи, че дума дупка не прави!

Още преди да се разчуе за американското изучаване на разказ от български автор, старата жена сънуваше внука си. От носа му шуртеше кръв. Лицето му беше обградено от войнишки канчета. Всяко се боричкаше с другите да събере малко кръв.

Баба Куна свързваше съновидението с повърхностния капиляр в носа на съпруга си. Малко да се напънеше или да се нервираше, и кръвта бликваше. В това отношение внукът беше наследил напълно дядо си. Обаче канчетата, стиснати от посинели ръце, не бяха ясни.

След като прочете разказа “Кръв от къртица”, тълкуването на съня се откри. Детето беше в опасност. Тя нямаше да допусне и най-малката вероятност някакъв нашенски текст, проврял се до САЩ, да навреди на внучето.

От опита си на бивша учителка по литература знаеше, че тези, които призведенията трябваше да облагородят, най-малко се поддават на художественото въздействие. Учениците зад океана едва ли щяха да правят изкючение от това правило.

Като капак на всичко дни след шумотевицата за появата на български разказ в щатските учебници, медиите съобщиха как една българка така хубаво изпила по интернет чивията на някакъв американец, че той буквално избил близките си, взел им парите и ги пратил на виртуалната си любима. Явно всичко можеше да се случи в тази огромна страна. Податливи на внушения, колкото искаш! Ще почнат обсъждания в часовете на разказа. Ще се разчуе, че е български. Ще се случи да потече от носа на внука ѝ кръв. И готово – прякор като нейния ще му измислят. Новото обръщение ще го измъчва и унизява също като нея дълги години.

А може и по-лошо да стане. Някои да повярват, да приложат разказа директно или просто от келешлък да искат да източват кръв от носа на нейното българче.

Баба Куна срещна във Фейсбук мнения, че разказът поставял много въпроси, но не откри някой да търси отговор на конкретен въпрос. За себе си обаче се питаше: Къде отива хуманизмът, когато тези, към които е насочен, са представени от разказвача като нетърпеливи за изцеление касапи? Каквито и словоизлияния да бълва учитеят, в края на краищата чувството, че нуждаещите се от спасение провалят спасението си, остава. Кое се усилва от разказа – себеотдаването за нуждаещите се или егоцентричната практичност?

Внучето ѝ засега беше в седми клас. За следващата учебна година трябваше нещо да се предприеме. Баба Куна се въртеше по цели нощи в размисли, а през деня в полудрямка се обвиняваше, че от изкуфяване не ще се сети за решението.

Една сутрин старицата стана бодра-бодра. Премени се. Слезе на улицата, спря такси и отиде в другия край на града. После посети американското посолство. След около три часа се върна вкъщи. Включи компютъра, свърза се по “Скйп” със сина си и му съобщи:

– Мите, говорих с чичо ти Кольо. Той убеди бате ти Наско да Ви вземе без никакво мрънкане на по-доходна работа в Калифорния. Най-късно до края на август трябва да се преместите.

Баба Куна говореше напълно спокойно – американски дипломат беше потвъдил проучването ѝ, че в щата Калифорния тази разказ не се изучава.