Георги Панталеев: Похитен?

Георги Панталеев: Похитен?

Разказ от Георги Панталеев

Прибирах се от лекции и единствената мисъл, успяваща да се задържи през кашата в главата ми, беше как ще си легна и отспя като хората най-накрая. Нощта преди това бях на някакъв купон, отидох с голям ентусиазъм, със същия пих и резултатът не закъсня. Все пак се вдигнахме една групичка и отидохме на въпросните лекции, щеше да е нещо важно, затова беше големият зор. Обаче нямаше значение, не възприемах нищо от това, което се говореше. Изкарах с мъка до към два следобед и се понесох към къщи, е понесох е силно казано. Транспортът както винаги беше на ниво с голям букет от аромати, към които, смея да кажа, допринасях и аз с екзотиката на долнопробна кръчма. Довлякох се значи до квартала, минах през горичката напряко и се запътих към мостчето минаващо над една рекичка, облечена отвсякъде с бетон. За по забавно реших да мина по парапета на мостчето, десетина сантиметра широко. Нямам извинения, просто тогава се чувствах безсмъртен. Минах. Прибрах се у дома. Асансьорът не работеше, някакви юнаци били откраднали двигателя, как, не ми е ясно, защото това е нещо огромно. Изкачих стълбите с неподправено пухтене и се прибрах. Тук може би е мястото да спомена, че сме многочислено семейство. Спяхме в една стая няколко човека, живеехме и учехме всички заедно. Влязох в стаята, където спяхме с брат ми и сестра ми, тогава нещата бяха така. И видях сестрата да чертае на масата архитектурни работи някакви, спомням си, че ми е обяснявала, но тогава не можех да си спомня. Съсредоточена над някакъв сложен възел, поне така ми изглеждаше, и не ми обърна внимание, само каза:

– Уффф, как миришеш на алкохол.
– А на кво да мириша – отговорих духовито според мен. – На теменужки ли?
– Добре, само ми пази тишина – помоли тя.

Съгласих се и се пльоснах на долното легло. Имаше още дневна светлина, която влизаше през големия прозорец, но вече денят си отиваше. Сестра ми беше запалила няколко лампи и ги беше насочила над чертежа, светлината ме дразнеше, също и стърженето на рапидографа с туш, движещ се по паусовата хартия. Скоро успях да се нагодя към неприятния шум, но светлината сякаш минаваше през затворените ми клепачи и ме блъскаше директно в мозъка.

– Стига си пухтял, трябва да го предам утре. Пак ще чертая цяла нощ. – оплака се добронамерено тя и после отново потъна над чертежа.

Мислех да възразя, че изобщо не пухтя, но знаех, че е права. Издавах шумове като пушеща котка астматик, както казваше едно близко до сърцето ми девойче. После се сетих, бях обещал да дойда да й помогна с чертането и замлъкнах напълно. Благодарен бях, че не спомена нищо, но си го е помислила. Не разбирам нищо от архитектура, но в чертането ме биваше, и ако имах откъде да гледам се справях. Станах и отидох до нея, наведох се и я целунах по челото, като казах само:

– Извинявай.

Повече не беше нужно, и двамата знаехме за какво става въпрос.

– Уфф, махай се, пияницо – засмя се тя и ме отблъсна с ръка.
– Добре – отвърнах благодарен за разбирането й и отидох да си легна.

Легнах си и след като се повъртях в неудобство, взех от раклата едно одеяло и го закачих на горното легло, след което го пуснах до долу и така реших проблема със светлината. Преди да се шмугна в сумрачното пространство отдолу погледнах Гец. Тя се смееше и клатеше глава. Бързо потънах в страната на сънищата.

Събудих се напрегнат, светлината проникваше през одеялото и всичко щеше да е наред, ако не бе малкият проблем, който ме хвърли в паника за секунди. Не можех да се движа, не че крайниците ми не получаваха сигнал от мозъка, защото ги виждах как леко помръдват едва едва, а сякаш бях потопен в смола, с огромна тежест над мен. Някакво налягане, външно. Всичко това ме накара да се съсредоточа над ситуацията. Способността ми за анализ не бе накърнена, но тялото ми сякаш се подчиняваше на някаква чужда воля, не моята. Случвало ми се е да не мога да координирам движенията си, когато съм бил много пиян, но това беше нещо ново и плашещо за мен. Постоях една-две минути в напрегната борба с незнайната сила, оковала ме в безпомощно състояние. С последни сили успях да вдигна лявата си ръка с цел да дръпна одеялото, и тогава натискът се увеличи и ръката ми легна послушно до мен. Досега успявах да контролирам пристъпа на ужас, но когато се опитах да извикам за помощ и разбрах, че не мога да промълвя и думичка, е тогава стана страшно. Сълзи на безсилие се стичаха по бузите ми, по едно време си помислих дали миналата нощ не съм изпил някакво менте и това да са последствията, после дойде неканената мисъл дали не е инфаркт или инсулт. Нямам идея какво изпитва човек в такова състояние. Скоро тези мисли отстъпиха място на чистия ужас. Затворих очи и чаках да дойде най-лошото, паниката е лош съветник. Усетих някакво раздвижване и отворих очи. Тялото ми продължаваше да си стои сковано в това странно поле, но за сметка на това левитираше към прозореца на стаята, който беше отворен. Погледът ми попадна към сестра ми, която беше застинала в неподвижност, всичко изглеждаше като снимка, в която се движех само аз. Минах през прозореца и се понесох нагоре във въздуха, всичко беше спряло, но не и моя милост. Почнах да псувам мислено, то и друг начин май в момента нямаше, бих дал доста да мога гласно да попсувам на воля. Оставаше ми само мисления вариант на това, за сметка на което достигнах неочаквани висоти. Странно, сякаш паниката ми отслабна под натиска на мръсотиите, изникващи в ума ми. Това, естествено, не трая дълго и устремът ми бе спрян от някаква силна светлина, идваща някъде от пространството над мен. От доста време бях изгубил блока, в който живеех, от поглед. Светлината ме засмукваше и единственото, което успях да зърна през стиснатите си клепачи беше нещо кръгло и сребристо. В момента, когато го доближих, изгубих съзнание.

Събудих се и светлината от лампите на чертожната дъска проникваше през одеялото, което бях сложил да я спира; сякаш ужасът преди малко се повтаряше. Стегнах се и с голяма сила скочих, само дето сега нямаше никакво поле спиращо ме, затова си фраснах главата в горния креват. Излязох от затъмненото легло, което вече не ми се струваше толкова уютно. Погледнах сестра си, която продължаваше да се мъчи над възела, това нищо не значи, но светлината навън продължаваше да е такава каквато беше и когато си лягах. Подозрението ми за изминалото време се потвърди и от Геци.

– Току що си легна, няма и две минути. – Погледна ме по-внимателно и ме попита загрижено –Какво става, не можеш да заспиш ли?
– Всичко е наред – излъгах.
– Добре – отвърна ми не много убедено и пак потъна в чертежа.

Всеки с проблемите си. Отидох в кухнята и сложих кафеника на котлона, като сложих повечко кафе от обичайното. Исках да помисля над случилото се. Няколко минути по-късно седях на балкона и отпивах от силното кафе, опитвайки се да си събера мислите. Скоро успях да се успокоя и взех всичко за сън, кошмар някакъв. Тогава се сетих как преди време бях гледал по телевизията за един възрастен професор от нашата академия на науките, който обясняваше как бил отвлечен, или нещо подобно, от извънземни, и те били много напреднали във всяко едно отношение, като му разкрили част от знанията си. Сигурно бъркам в подредбата на историята, но беше такава попара някаква. Това, което ме отрезви, беше, че този виден господин, с претенции за велик ум на нашето време, твърдеше, че всичко това му се е случило насън, ама то разбирате ли не било обикновен сън. Засуканата водеща го попита по какво познава какъв сън е това и отговорът беше, че само той можел да направи разликата. Останалите хора не били стигнали неговото ниво. Удобно и непоклатимо, само дето си вярваше на всяка дума. Ето в този момент си помислих колко много перковци има по света, и как не е нужен още един. Споменът за този човек ме накара да мисля трезво за нещата. В крайна сметка, дори и да имаше доза истина в цялата работа, какво можех да направя. Не се заблуждавах, че нищо не съм изпитал, но и не исках да стигам в другата крайност, където лудостта е само на една крачка. Стигнах до заключението за нещо по-силно от кафе. Станах и влязох да си сипя една солидна доза домашна ракия.

КРАЙ