Петя Дубарова: Всеки има своя огън. Всеки пази своя огън…

Петя Дубарова: Всеки има своя огън. Всеки пази своя огън…

Нозете ми се сплитат изранени
от тежката подкова на страха.
Студено е! И няма никой с мене!
Ще стигна ли върха?

МОЯТ ОГЪН

Обичам огньове, нежни като алени макове. Обичам и сините, макар че те винаги искат да бъдат красиви, особени и изменят на своята червена природа.

Обичам черни очи с червени огньове. Обичам лилави бенгалски огньове. Отдавна съм влюбена в слънцето…

Всеки има своя огън. Всеки пази своя огън. А къде е моят? Кой е той? Непознати огньове ме гонят и всяка моя клетка е изящна червена арка за тях. Огньове от черни очи – очи на момчета, се търкулват по пътечката на един кратък поглед и попиват в зениците ми, превръщат се в две къдрици от светлото руно на слънцето.

Когато вечер съм сама, много бездомни огньове ме обграждат и ми правят пръстен-жар и всеки техен пламък е една малка гореща история. Други, за миг избягали от белите решетки на нечии пръсти, дъхват в косите ми и срамът от бързата изневяра ги прави още по-червени.

Аз имам свой огън. Мой огън са всички огньове – и нечии, и ничии. И сини, и нежни, и диви, и тъжни. Те са моите братя, сестри, моите хубави алени ангели. Те ще ме пазят от най-злия ми враг – зимата. Но макар че животът ми би бил чуден като пламък с тях, не бих ги пожелала. Сега аз ще се превърна в малка черна мида, за да погълна част от техните блясъци.

Така ще се зароди в мен като бисер моят НОВ огън. Ще го нося дълго в себе си, много дълго. Едва когато усегя, че вече е зрял, ще се разтворя цялата.

Моят огън ще бъде и нов, и голям. Аз ще го дам на всички, които обичам. Когато умра, искам да забравят името на черната мида, в която е зрял моята млад огън. Аз искам само той да бъде за тях един град, едно малко горещо пристанище, където всеки ще намери частица за себе си.

1976

ПСИХИАТРИЧНО НАСТРОЕНИЕ

Чувствам се до ужас сита

и във устните си даже…

Цял комарски рой долита

от изпити кърви влажен.

Стане ли така горещо,

не умея да заспивам…

Жилва ме по пръста нещо

като пареща коприва.

Ах, косата ми се спарва…

Пак комари литват триста.

Крясва грозно като гарван

някъде врата нечиста.

Съска без вода чешмата.

Да, водата й е спряла.

Боже, боже! Пак главата…

Ух, поне да бях умряла!

Цяла вечер ще се мятам

от безводие ужасно.

Ох, това проклето лято!

Полудявам! Туй е ясно.

Предпочитам да е зима

и студена, и зловеща,

само студина да има,

че бахтисах от горещо.

Нека бъде лято впрочем…

Аз измислих нещо, ето:

утре раничко ще скоча

и ще ида край морето.

И заклевам се, ще кисна

във водата десет часа,

докато от студ ми писнат

Във ушите двеста гласа.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*