”Нова генерация завинаги”
Димитър Воев, сн. Нели Воева

”Нова генерация завинаги”

На 5 септември 1992 година лидерът на Нова Генерация Димитър Воев влиза в ”Клуб 27”. Творчеството му обаче го запази и превърна в култ извън времето и поколението.

Нова генерация завинаги

Аз се казвам Проект.
Това е единственото, което знам.
Нося очила два диоптъра
за късогледство.
Искам да говоря
със светиите.

Тридесет червени буквички
се заизкачваха
по сакото му
и в реда, който създадоха,
означиха следната безнадеждност:
„Светиите не са в света на проекциите“.

Изминавайки разстоянието
с наведена глава,
той се пъхна в детското си креватче.
„Спи, мили мой“ – прошепна някой.
„Излекувай комплексите си.“
„Какво е това комплекс?“ –
пита момиче.
Отговорът гласи:
(не знам кой го каза)

Колективна организация,
манипулираща посредством
лъжи и…

Аз се казвам Комплекс.
Просто съм малко самотен,
когато вълните галят перчема ми,
чиста коса, потопена
извън брега на новата чувствителност.
Не, не е така в съня ми.
Там имената нямат значение.

Аз се казвам Поредица.
Нима съм толкова слаба?
Никой не остава при мен
и кръг от бледи сенки
в тялото и…
Ръцете ми треперят.
Моля ви, сами познайте името ми,
защото е толкова трудно
да си презрението на другите.

„Сложете всичко в ред“ –
крещи малко старче,
летящо на скейтборд,
но вече след миг се е изгубило.
И друго:
„Бъдете откровени
в този последен разговор“ –
гласи плакат пред института
за формиране на младежта.

„Плюя на него!
Плюя на майка си!
Плюя на себе си!
Плюя на инвалидния стол,
който е животът ми.
Защото аз съм никой
и такъв ме избра лотарията“ –
каза един никой и се стопи.

„А сега да видим
кои са новите печеливши
в конкурса за самоутвърждаване“ –
чухме гласа от радиото.
„Всички са от матрицата
на коремите и гушите.“
6 от 49. Але – хоп!
Нови полюси.
Нов живот. Кой го каза?

Аз живея на улица „Нов живот“
и номерът ми е безкрайност.
Толкова съм малък,
че просто ми се повръща.
Къща!
Къща!
Къща! – повтаряше
преди смъртта си.

Зелени поляни, хълмове, природа.
Двама влюбени се гледаха
продължително в очите,
докато изумени от грозота
тръгнаха един срещу друг,
рога срещу рога.

Самота!
Велика обла пита.
Вкусна, но опасна,
опияняваща самота!

„Не искам деквалификация.
Не искам деквалификация.“
Мамо, прости ми!

Аз се казвам Радост.
И още в детската градина
момчетата гледаха
под престилката ми.
До днес не разбрах
там какво има.

Има и други.
Ние сме всички.
Подайте си ръцете.
О, Господи! Спаси ни, Господи!

Толкова дълго чаках,
пет, шест столетия.
Идвам с вас.

Ръцете си подайте всички!
Коленичили, прави, вървящи,
плачещи, истински, летящи.
Всички заедно да направим
един Голям,
който да влезе в културния храм.

И така, хванали заедно ръцете си,
започваме да вием
като стадо хиени,
които останаха:
Винаги!
Винаги!
Винаги!
Завинаги с празни кореми,
чуваш ли ни, Създателю?

Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи.
Знаем, че за нас
няма компенсация
и повръщаме върху надеждата
за по-добрите дни.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*