На Х

На Х

За Автора

Цветозар Цаков е роден в Ловеч през 1983 г. Завършва Езиковата гимназия в града (ГЧЕ “Екзарх Йосиф I”), след което учи комуникационни науки в Аахен (Германия). В момента живее в София и дозавършва задочно журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил е в регионален вестник в родния си град като редактор. Публикува статии на културна и обществена тематика в различни онлайн медии, има и публикации на художествена литература в “Литературен вестник”, Либерален преглед”, “Литературен клуб”, “Общество.нет” и други специализирани медии. Занимава се любителски и с музика (свири на китара). Част от екипа на сайта за късометражно кино kinematograf.bg.

Комунизмът е като алкохолизма – веднъж допуснал ли си го да опознае и подчини организма ти, спасение няма. Няма и това е, каквото и да правиш. Както и да се лекуваш и с каквито и имена да го наричаш.

Какъв комунизъм, ще ме попитате? И ще сте прави да повдигате саркастично вежди на това мое изказване. Но не, не говоря за комунизма, разбира се, за онзи, почиващ на плещите, ума и перото на дядо Карл от Триер, нито за този, който така добре и плодовито си съжителства с брата си Капитализъм в Китай, нито дори за онзи фанатичния комунизъм на еднаквите прически и тоталната световна изолираност в Северна Корея. Говоря за комунизма като общо (метафорично, ако щете) понятие – като диагноза – на всички видове механизми за манипулиране на голяма маса хора от малка групичка облагодетелстващи се от това високо- или недотам високообразовани социо-нихилисти. Говоря за майсторлъка да се държи определена група хора (или цял народ) в неведение, илюзорни състояния и – в крайна сметка – подчинение. В необразованост – също, и най-вече, във всичките ѝ аспекти.

Първата и най-важна стъпка за постигането на всичко по-горе е премахването на влиянието на културата върху колективното съзнание, а оттам и върху отделния индивид. Чрез нейното обезценяване, неглижиране и заместване със сурогатна такава. С други думи – с нейното унищожение. Тази стъпка у нас е направена отдавна и датата е известна и съвсем конкретна – 9 септември 1944 г. Всъщност „първата копка” на стъпката, така да се каже, но основополагаща. На 3 февруари културата официално е погребана с разстрела на над 2700 ярки индивидуалности от всички прослойки на елита на нацията. На нейния цвят. И с пращането в затвора или в немилост на още десетки хиляди. По-нататък в текста няма да употребявам думата „елит”, защото такъв в България оттогава до днес просто няма. Мъртъв е от 70 години. Мир на праха му!

След 90-та Културата можеше и да възкръсне, макар и без елит, но не би. Управляващите, които общо взето си останаха същите, бързо се ориентираха в обстановката и още по-бързо потушиха надигналата се малка, но много симпатична вълна от културни възкресители. С отрязани пътища към всякакъв радио и телевизионен ефир, с нулево внимание от страна на пресата (и със светкавично задействане на стария номер със сурогатните заместители) повечето стойностни артисти обезверени сами се отдръпнаха от сцената и емигрираха или се съсредоточиха върху семейства и собствен бизнес. Това, което започна да се предлага на масовия слушател, бе абсолютно същото като онова във времената на забрани и цензура, но облечено в малко по-модерни дрешки – еднакво беззъбо, безцветно и безвкусно. Липсата на вкус се изкоренява най-мъчно, особено когато е просмукана в толкова много поколения, израснали и растящи със заместители на истинското нещо, наложени им като неоспорим стандарт. Скучни симбиози между съветската и италианската естрада, псевдонационалистични литературни постулати, преписани от чужди автори на приключенски романи за юноши и приписвани на родния литературен и патриотичен гений, паметници в нищото, символизиращи нищо, пасторални пейзажи, минаващи за висше художествено майсторство и т.н.

И когато демокрацията най-сетне почука и на нашата врата и се сдобихме с ключ за цялото знание, творчество и информация на света, ние като че ли се уплашихме и решихме да се затворим още по-здраво в удобните си илюзии от миналото, които дори не са наши. Тъй наречените хора на културата (в случая – на Халтурата), които днес се назовават с думичката, която отказах да използвам малко по-горе, отново се оказаха прозорливи и яхнаха вълната по най-адекватния начин – отправяйки поглед на запад. И придърпвайки частица от Запада за собствените си цели. За да продължи манипулацията, която този път – в условия на уж капитализъм и свободен пазар – не им носи власт, а пари. Просто пари! Много пари. И всъщност – чрез тях и власт, в определена сфера, но власт. Кръгът, както обичат да правят кръговете – се затваря…

А механизмите на манипулацията удрят и поразяват най-лесно и безпроблемно необразованите, неинформирани или ненадарени особено умствено хора. И тези с малък или никакъв житейски опит – децата! Младите. Комбинацията на две или повече от тези условия е истинска златна мина. А те, тези условия и техните комбинации, са изключително силно предразположени към общества и прослойки без култура. Като нашето. Както казах, изход от кръга просто не се вижда.

За какво говоря? Механизмите са смайващо много, но понеже вече тръгнах по лайсната на културата (от която за мен тръгва всичко!), ще продължа да ходя на пръсти по нея и ще го кажа в прав текст:

Една от най-големите месомелачки на адекватност и личностна ориентация в съвременната реалност днес са риалити шоутата. И в частност (не само, разбира се, но според мен най-опасни) – музикалните такива! Няма да се спирам върху това как всъщност се прави изкуство, как се става музикант или певец, колко и какъв труд се полага и на какъв процент от цялото уравнение възлиза славата. Като човек, който е любител и се занимава с изкуство в някаква форма, за мен подобни предавания са най-малкото ненужни, или поне – не трябва да се взимат насериозно. Просто не се става звезда с няколко караоке изпълнения по телевизията, нито дори някакъв артист. Това е несериозно. Но в него, на пръв поглед, няма нищо лошо. Изпълнителите се забавляват, сдобиват се с положителни емоции, после обират поздравите на приятелите си, някакви хора си вдигат рейтинга и те – заедно с телевизията – си разпределят някакви пари. Чисто и просто бизнес.

Чисто и просто, но ако беше наужким. А то не е. Съвсем не е. Особено в България.

Там, на сцената се изявяват истински хора, с истински мечти и истински надежди. Проливащи истински сълзи от щастие или мъка. И с абсолютно нереални перспективи, които „известните батковци и каки отсреща” им чертаят. Чертаят съвсем без да се шегуват, напълно съзнавайки, че всичко е една добре скроена лъжа. Един майтап, който обаче е съвсем истински за участниците.

Няма да си позволя да коментирам и компетентността на „оценяващите” и тяхната състоятелност в своите си професионални сфери, макар че си имам твърдо мнение и то никак не е ласкаво. Само ще вметна мимоходом, че дори фактът, че чалгата вече е един от официално представените жанрове в ефира (включително оценяващ!!! във въпросните предавания), поставя под дълбоко съмнение участието на каквато и да е култура в тези мероприятия, а оттам и безкористните им цели. Налаганата представа, че с няколко караоке изпълнения на до болка втръснали ни песни се става някой или нещо в музикалния свят също е много вредна за едно младо съзнание, но дори това не е най-големият проблем.

Най-големият проблем е, че в тези предавания жури, водещи и организатори обещават на младите wanna-be музикални звезди бляскаво бъдеще и трамплин към голямата родна сцена. Работата е там обаче, че родна сцена, както и роден шоубизнес, просто няма! Да, имаме ъндърграунд сцена, при това, смея да кажа, доста добра. Но тя няма нищо общо с шоубизнеса. До нея не се стига с предавания като „Х Фактор” и „Гласът на България”. А и самите риалитита и участниците в тях не са отправили взор натам. Те искат блясък, слава и ефир. Всичко, което върви ръка за ръка с поп музиката във всички нормални държави. Единственото, което получават обаче е записана песен (евентуално албум), която ще е някаква псевдо-модерна безвкусица, но пък ще се върти на всеки час в продължение на месец-два; в която изпълнителят няма да има никакво участие, освен с гласа си и която – заедно с изпълнителя си – ще потъне във вековна забрава още преди третият месец от създаването ѝ да е изтекъл. И повече никой няма да се интересува от разпарчедосаните мечти на младия позитивен и усмихнат човек, за когото само преди половин година огромна маса хора са се счупвали да пращат SMS-и и да подкрепят „гигантския му, уникален и неповторим талант” (по думи на някое компетентно и захласнато в собствената си мания за величие жури).

Е, догодина шоуто пак ще продължи. И младежът с разбити илюзии – ако въпреки това не му е дошъл акълът – пак ще участва, нищо, че предната година е спечелил първо място и му е била обещана шеметна кариера. И колелото ще продължава да се върти. Малките ще гледат как батковците и каките им пеят по телевизора чужди песни, а някакви хора ги уверяват в таланта им и в бляскавото им бъдеще. И ще искат да бъдат като тях. И ще бъдат. Ще изгорят – точно както тях – без изобщо да са светили.

А илюзията ще продължава. Илюзията, че у нас има култура и шоубизнес.

Ще продължават да се пръскат милиони левове. И стотици детски сърца. Ще се пръскат от безочливите лъжи, с които ги препълват разни видни представители на родната сцена.

Само че, родната сцена е под земята. И преносно, и буквално. Не е в риалити форматите, нито те са път към нея. Сцената е в малките, тъмни клубове, където културата диша свободно и се оправя дори без шоубизнес. С малки изключения.

Сцената е там, където такива като тези от музикалните (и всякакви други) риалити формати я напъхаха – в канавката на обществото. Да се оправя както може! Но пък е жива и здрава. И мърда. И се развива.

И е себе си!

Така че, скъпи млади музикални ентусиасти, ако наистина искате музиката да се лее във вените ви, да я дишате и да бъдете едно цяло с нея – подберете подходящи приятели, сформирайте си група, научете се да свирите на инструмент, упражнявайте се докато пръстите ви започнат да кървят или докато гласът ви започне да звучи като изхабена шкурка. Дайте име на групата, излезте пред публика, изсвирете и изпейте това, което вас лично ви кара да настръхвате. Бъдете сигурни, че ако е искрено – то ще накара да настръхнат и тези пред вас. Може да са малко, но те се интересуват от вас и от вашата музика. И ще бъдат с вас винаги.

Риалити форматите не се интересуват от вас, защото вие за тях сте само един рейтинг. Колкото и да ви уверяват в уникалността ви. Риалити форматите са ви забравили още преди да сте се появили на кастинг. Гълтат ви на екс и минават на следващия рейтингов шот. И винаги ще е така.

Затова – пийте любовта си към изкуството на малки глътки и му се наслаждавайте. Някой и друг шот помежду не вреди, но ей така – майтап да става.

Повече от Цветозар Цаков ТУК.

Един коментар

  1. Напълно съм съгласна с мнението ти. На времето след падането на
    комунизма, се отвориха вратите на България към света и мировата култура,
    но виждайки как тази ,наречена свобода се превръща в пародията на
    такава, изпаднах в тих ужас. Тогава бумът на чалгата роди певиците с
    цици с по едно име и надеждата ми че демокрацията в музиката може да
    роди нещо друго освен цицовидни създания със силиконови устни почти
    изчезна. От няколко години обаче наблюдавам промяната за която дълго
    чакам. Надеждата ми е в новото поколение което върви бавно в

    тъмнината и търси изход от тунела на халтурата. Желая на младите хора за които изкуството е от значение УСПЕХ!!!!!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*