Кърт Вонегът за Дрезден и един 70 годишен спомен

Кърт Вонегът за Дрезден и един 70 годишен спомен

Тези дни се навършват 70 години от бомбардировките над град Дрезден, Германия, осъществени от Кралските военновъздушни сили на Великобритания и от ВВС на САЩ в периода 13-15 февруари 1945 година, в края на Втората световна война.

По този повод предлагаме откъси от романа „Кланица 5“ на Кърт Вонегът, в основата на който стоят спомените на писателя от тези трагични събития, които той преживява като военнопленник, затворен в импровизирано бомбоубежище под руините на града.

vonnegut

„Аз наистина се върнах в Дрезден с пари на Гугенхайм (Господ здраве да им дава) в 1967. Много приличаше на Дейтън, Охайо, но с повече открити площи, отколкото в Дейтън. Там сигурно има тонове брашно от човешки кости в земята.

Върнах се в Дрезден с един стар другар от войната — Бърнърд В. О’Хеър — и ние се сприятелихме с един шофьор на такси, който ни закара в кланицата, където ни заключваха през нощта, когато бяхме военнопленници. Казваше се Герхард Мюлер. Той ни каза, че известно време бил военнопленник при американците. Попитахме го как се живее при комунизма и той каза, че отначало било ужасно, защото всеки трябвало да работи много и защото нямало достатъчно жилища, храна и дрехи. Но сега нещата били много по-добре. Той имаше хубав малък апартамент и дъщеря му получаваше отлично образование. Майка му изгоряла в дрезденската огнена буря.

Така е то.

Той изпрати на О’Хеър картичка за Коледа и ето какво пишеше в нея:

„Желая на вас и на вашата фамилия, както и на приятеля ви, весела Коледа и честита Нова година и се надявам, ще се срещнем отново в един свят на мир и свобода, в таксито, ако случайността се случи.“

Това много ми хареса: „Ако случайността се случи.“

Никак не ми се ще да ви разказвам колко пари, тревоги и време ми струваше това ужасно книжле. Когато се върнах у дома от Втората световна война преди двадесет и три години, смятах, че ще ми бъде лесно да пиша за разрушаването на Дрезден, тъй като единственото нещо, което трябваше да направя, бе да предам онова, което бях видял. Смятах също, че ще бъде шедьовър или поне ще ми донесе много пари, тъй като темата е толкова значителна.

Но в главата ми не идваха много думи за Дрезден — или поне не бяха достатъчни за една книга. И сега не ми идват много думи, когато съм станал стар пръдльо, който живее със спомените си и със своите „Пал Мал“ и чиито синове са пораснали.“

„Като специалист по кулминации, изненада, обрисовка на характери, чудесен диалог, напрежение и конфликти много пъти бях скицирал романа за Дрезден. Най-добрата или поне най-красивата скица, която бях направил, бе на гърба на ролка тапети.

Използвах цветните моливи на дъщеря си — различен цвят за всеки от главните герои. Единият край на тапета бе началото, а другият — краят на историята. Освен това имаше и средна част, която се намираше в средата. Сините редове се срещаха с червените редове и после с жълтите, но жълтите редове прекъсваха, защото човекът, когото описвах с жълт молив, бе мъртъв. И така нататък. Унищожението на Дрезден бе представено с помощта на отвесна ивица от оранжеви пресечени щрихи и всички редове, които бяха все още живи, минаваха през нея и стигаха до другия край.

Краят, където всички редове спираха, бе нива, засадена с цвекло край Елба, извън Хале. Валеше дъжд. Войната в Европа бе свършила преди няколко седмици. Бяхме строени — англичани, американци, холандци, белгийци, французи, канадци, южноафриканци, новозеландци и австралийци — всички, които щяхме да престанем да бъдем военнопленници. Пазеха ни руски войници.

От другата страна на нивата имаше хиляди руснаци, поляци, югославяни и тъй нататък, пазени от американски войници. Направиха размяната под дъжда — човек за човек. О’Хеър, аз и много други се качихме в един американски камион. О’Хеър нямаше сувенири. Почти всички други имаха. Аз имах парадна сабя на офицер от Луфтвафе. Още я имам. Бесният малък американец, когото съм нарекъл в тази книга Пол Лазъроу, имаше еднолитрова тенекия, пълна с диаманти, смарагди, рубини и тъй нататък. Беше ги задигнал от убитите в мазетата на Дрезден.

Така е то.“

„Още по онова време се предполагаше, че пиша книга за Дрезден. В Америка все още не знаеха много за това въздушно нападение. Малцина американци си даваха сметка, че то бе много по-лошо от Хирошима например. Аз самият също не знаех това. Не се говореше много по този въпрос.

Веднъж на някакъв коктейл разказах случайно на един професор от Чикагския университет за нападението така, както бях го видял, и за книгата, която възнамерявах да напиша. Той бе член на някакъв си Комитет за обществена мисъл. А той ми разправи за концентрационните лагери и как германците правели сапун и свещи от мазнината на мъртви евреи и тъй нататък.

Единственото нещо, което можах да кажа, бе: „Знам, знам. Знам.“

© Владимир Филипов, превод

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*