Мартин Цеков: Така, понякога така
Мартин Цеков, фото: Тихомир Иванов

Мартин Цеков: Така, понякога така

За Автора

Мартин Цеков е на 32 от Видин и през по-голямата част от живота си е бил объркан. Занимавал се е с много различни неща, но главно с редакторска дейност и писане. Публикувал е както в българското издание на списание Vice, така и в английското. Текстовете му могат да се намерят и в Capital Light, Sofialive, Playboy, Maxim и globalpost.com. Oсвен да пише обича баскетбол и портокали. В основата си е прост човек, който понякога неизбежно усложнява живота си. Мартин Цеков знае, че никой не е перфектен и затова му харесва да е никой.

 

Пали от всеки път

когато си запаля цигарата и
сложа запалката в джоба,
а там има друга (която пали)
се чудя,
коя от двете да използвам

такива неща ме занимават
докато изкачвам този каменист и
стръмен
бряг.

 

Добре дошло в музея, мишленце

чудя се
как така всички бебета са:
“О, колко са красиви”
и като пораснат стават:
“Този е грозен. Тази е смъртта!“

нали всички бяха хубави,
нос
уши
уста
крака
ръце
и някъде там — глава

но какво ли е красотата,
може би част от музея на
страха.

 

Имаме го кадъра

може би защото живея в града
и контраста не ме отегчава се още, но
пред мен се е събудито селце възрожденско

ах, как гледам
искам да имам апарат, с който
да снимам всичко това,

Не! Не!

искам нищо друго
освен здрава глава, защото
по-хубава снимка от тази с очите
няма.

 

Добрутру

Защо днес ми се струва, че
всички сме обувки
алчни за нова четка
и нови връзки, които
си казваме, че ще са достатъчни
да се вържем добре и
да не искаме нищо повече, но
моментът, когато ги сложим
искаме нови
още много обувки и връзки

днес ми е отказващо се от всичко някакво
от 9 до 6
от този изкуствено създаден стремеж
към развитие
и за какво?
за да си изпълнен
завършен
и да продължаваш да вършиш неща за друг
със самочувствие
пред кого?

маха ми се от тези около мен
амбицирани да са шампиони
в работа и след работа
лешояди чакащи да клъвнат
част от теб,
част от мен

обаче тръгнал съм и аз на там
обикалям квартала, за да си намеря колата,
която е спряна отстрани на блока

омръзна ми, деба
да ме е страх
да посрещам слънцето
с усмивка.

 

Събудих се в 23:50 и помислих

в тази гора
колко ли са видели
тези дървета
чува ли тази дебела кора
какво? какво?

чел съм някъде, че
трябва да прегръщам дърветата
за енергия
и поглед в минало
изопачено от днешните властващи
надявам се да видя
нещо табу
като знак сочещ напред
или бабичка правеща свирка,
девствена циганка
съветваща децата си
или, или,
повече от едно
пъргаво сърце.

 

Така, понякога така

понякога се събуждам
и съм пълен с гняв
не знам от какво е причинен,
защото мисля, че съм спал добре,
но щом стана
стените са лилави
подът е червен
и мине ли нещо покрай мен
искам да го размажа
като хлебарка на път към
кофа за боклук
понякога се чудя
само на мен ли ми личи,
и не мога да си представя хората
може би и те се чувстват така, но
защо питаш ли ги
всички казват,
„Добре съм!”
в такова време
не искам да се събуждам
да излизам от моят
моят рай през нощта.

 

Повече от Мартин Цеков ТУК.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*