Мартин Цеков: По линията на успеха
Мартин Цеков, фото: Вера Петкова

Мартин Цеков: По линията на успеха

За Автора

Мартин Цеков е на 32 от Видин и през по-голямата част от живота си е бил объркан. Занимавал се е с много различни неща, но главно с редакторска дейност и писане. Публикувал е както в българското издание на списание Vice, така и в английското. Текстовете му могат да се намерят и в Capital Light, Sofialive, Playboy, Maxim и globalpost.com. Oсвен да пише обича баскетбол и портокали. В основата си е прост човек, който понякога неизбежно усложнява живота си. Мартин Цеков знае, че никой не е перфектен и затова му харесва да е никой.

Парцел 125, запад

какво е работното време на гробищата?
днес е до 6:30ч.
дано го запомня.

като малък с брат ми и баба ми ходехме
на гроба на дядо Петко и баба Каменка
не знам защо, но винаги беше най-голямата жега
точно тогава трябваше да тесаме,
тревата по-висока от метър

гробищата са интересно място,
защото няма много хора
катеричка си подрежда шишарките,
вдовица чисти снимката на мъжа си,
който е бил активен борец,
циганите взимат цветята от гробовете,
режат дръжките и ги продават
пак;

докато сега се разхождам без баба и брат ми
търся парцел 125
като всеки млад човек,
се опитвам да не мисля за смъртта,
но
как само ни лъжат бабите и дядовците,
че искат да изчезнат,
нямат търпение да умрат и да се махнат;
смел е всеки, който все още душа носи

а аз ще съм честен,
намерих парцела и не мога да спра да се сещам неща
правещи сбогуването трудно.

По линията на успеха

аз,
аз понякога се возя във влак
и през по-голямата част ми харесва
защото човек може да си опъне краката
да се разходи
и да отиде да се изпикае
не ме дразни и това, че е пълно със стари хора
намирисващи,
дори смърдящи
на обор,
тор,
и чисти лайна

дори ми липсват малко старите купета
малките кабинки на Мазния влак
пълни до горе,
каращи те
докато седиш с чатал в лицето
да се чудиш,
(какво друго?)
не,
аз да се чудя,
защо хората толкова често казват че искат да отидат във Рая,
но не искат да умрат за да стигнат
там

после, разбира се, някой отваря врата и
пита:
Мястото свободно ли е?

и ти му отговаряш:
Не, тук седи един човек
отрекъл себе си.

Вдъхновяващите хора

на спирката нямаше никой,
на околовръстното нямаше коли,
слънцето печеше и спрях да си сваля жилетката

тогава извиках с цяло гърло:

АаАаАаААаааааАаааа!

в интерес на истината
помогна ми
след последните няколко месеца
работа
на поредното място
с маса мениджъри
говорещи за
вдъхновяващи лидери
и други подобни
модерни думи

понякога мисля, че ги виждам
седнали някъде там
в края на редицата от бюра,
гледат тавана,
гледат кутията,
блещукат
пламакът им се люлее
от вятъра на парите, но
търпят,
гледат надолу,
седят
объркани с думи
идващи от жени
и мъже
с глезени като телефонен стълб
и задник широк колкото облак
с широчината на Русия

няма да питам какво имате предвид
като говорите за вдъхновение
защото моето дойде на
последната среща с вас

животът си има начин
и сега ще се концентрирам върху него,
красивият той.

Мачете

опитвам се да не ми липсваш днес
и не си представям как ти вдигам полата на кръста,
отмествам с ръка малкото плат
покриващ съкровището,
запушвам ти устата с едната ръка, а с другата ти дърпам косата
защото и двамата го обичаме малко по-грубо,
като крадец влизам
и изпочупвам всичко в теб

това не ми е мечтата, но как да спреш животното да се замисли,
замечтае,
като единствената дума доближаваще се до тази е
Меч,
неговият меч
пронизващ теб

остави ги тези думи,
тази плът,
този зверски нагон
знам, че днес не сбъднах мечтата си, но добрата новина с мечтите е,
че утре може да опиташ отново,
а моята е само да те видя
да зърна небето щастливо
отново.

Чики-бум-бум

седя до реката
виждам отсреща и друга държава
седя и мисля за
смуглата ти кожа,
очевидно съм сам и
търся причината, която ме бута към
нищо

време е да се прибирам, защото комарите
големи като лястовици
опитват да захапят увисналите ми
топки

късно е,
гледам се за последно в огледалото
отивам да си лягам
но, моля те, не ме карай да спя
защото – опитай ти да заспиш
със сърце на
парчета.

Момчето си забрави лицето

не знам какво е, но се хващам как сутрин ставам
в 4 и излизам в 8
и докато вървя към другия свят
слушам един не толкова отдавна умрял пияница
вече влиза директно през ушите,
директно спирам
пропускам думи,
за да запиша,
прав на улицата
докато на следващия светофар има задръстване
от тук до Плиска,
стоя и се опитвам да се вдигна
всяка сутрин
мисля си как ще отида за последен път
и ще се опитам да обясня какъв съм,
когато съм тъжен
да преведа чужд език
в добре сготвена храна
и след това да имам сила
пак в 8 да вдишам миризмата
на липата.

Вижте 5хК с Мартин Цеков ТУК.

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*