Мартин Цеков: За нашето време
Мартин Цеков

Мартин Цеков: За нашето време

За Автора

Мартин Цеков е на 33 от Видин и през по-голямата част от живота си е бил объркан. Занимавал се е с много различни неща, но главно с редакторска дейност и писане. Публикувал е както в българското издание на списание Vice, така и в английското. Текстовете му могат да се намерят и в Capital Light, Sofialive, Playboy, Maxim и globalpost.com. Oсвен да пише обича баскетбол и портокали. В основата си е прост човек, който понякога неизбежно усложнява живота си. Мартин Цеков знае, че никой не е перфектен и затова му харесва да е никой.

 

За нашето време

Имам някакво притеснение
и защо ли не се учудвам, че
пак е свързано с работа,

–Имам малко работа –
каза той и отмина,
лети към канапето

Разбира се,
всеки е съгласен, че
който не работи
не трябва да се чувства човек
пред очите на големия мравуняк
защото какво ли е човек без работа?
просто век добре описан
от нищОта

Много сме умни ние,
създали сме си правила, които
карат ни да се чувстваме повече от това,
повече от онова,
повече от лъва, от вълка, от дърветата в гората
измислили сме всичко,
и стол и бюро и как да кривим си гърба
А дали е така?

Но аз имам много въпроси към мислителя голям,
защото ако това е пътя, защо
успявам само да покрия сметки
сметки, сметки, сметки

Честито! Браво бе, човек!

Сметката се губи, но
ако трябва да работим
нека не седим на бюро, а

да копаем,
да цепим дърва
да храним животните
да впрягаме магарето,
да се разхождаме с кучето
да обръщаме сеното
да покриваме пипера

Да! Да! Да!

ядем живота за закуска,
защото времето ни свърши
и за разказване остана само
как имали сме работа
и нищо друго
освен това.

 

Тъпо ми е, че се замислям

–Това с времето ме притеснява!

и мен.

и факта, че седя на стол 8 часа
не ме успокоява:
• боли ме гърба
• врата скъсан ластик
• изтръпнали са ми кракара

общо взето съм прекалено млад, за да
умра от седене
с работа

–Времето минава!

виждам.

как с възрастта
започваш да носиш дрехи,
на които им е скучно да са върху теб

смехът вече трудно става кискане
и дори отвътре да подскачаш
черупката си е черупка

животът превръща се в боза,
която пиеш развалена или не,
но като цяло се надяваш от една чаша
да се наядеш

и това донякъде има общо с мен,
донякъде с теб,
защото и двамата се надяваме
някой да ни спаси
навреме.

 

Когато се окалях с мисълта за друг

И на мен
тихо ми попадат неща
за Калин или за Кайо
и още по-тихо си мисля за тях,
защото не е нищо ново,
(без значение дали спиш с елен
или с овца),
това трябва да правят писателите:

да викат,
силно и слабо,
да пият,
колкото си искат,
да са хулигани,
да са против организирания орган,
да действат,
не да бездействат,
да поставят питанки
там където няма,
да пишат думата „емоция“
и тя да усети нещо

Аз трябва да съм последния
който защитава писател,
в чийто думи виждам нищо,
и поведение присъщо на
дете останало
без лукче

Но не разбирам, защо не може да се усъмниш
в таланта на минали писатели, на
Хайтов
Радичков
и друг някой,
защо да не може да си мислиш,
че са били роби на режим
който повече им се е усладил
отколкото обратното
(Може и трябва!)

Ама всичко е наред,
не ми вярвайте, защото
аз съм никому никой
но
както казах на КТ когато
искаше да гостуваме заедно
при Коритаров –
нямам нищо против нищо,
освен, че не можеш
да пишеш.

 

Повече от Мартин Цеков ТУК.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*