Мартин Цеков: Героят вади пирони
Мартин Цеков

Мартин Цеков: Героят вади пирони

За Автора

Мартин Цеков е на 33 от Видин и през по-голямата част от живота си е бил объркан. Занимавал се е с много различни неща, но главно с редакторска дейност и писане. Публикувал е както в българското издание на списание Vice, така и в английското. Текстовете му могат да се намерят и в Capital Light, Sofialive, Playboy, Maxim и globalpost.com. Oсвен да пише обича баскетбол и портокали. В основата си е прост човек, който понякога неизбежно усложнява живота си. Мартин Цеков знае, че никой не е перфектен и затова му харесва да е никой.

Героят вади пирони

седях на пейкатата пред кабинета, с дясната ръка подпирах главата си да не падне и чаках да ме извикат.

за последно бях тук преди две години. точно тогава ме изписаха със заковано дясно бедро и 38 см. пирон в костта. за това време се случиха много неща и главно имах късмет, което не бе типично за мен. късметът като цяло не ми бе драснат, както казваше баба ми. но след като ме отнесе баничарката онази вечер през август, все едно някой започна да ми се усмихва от…там, където трябва.

докато си чаках реда в главата ми се въртеше кратка мисъл: „пак съм тук, пак съм тук.“ истина е, имал съм и по-интересни мисли, но страха от предстоящото бе избутал тази на преден план. ей така, да ме занимава, да ме предпази от припадък, но и да ми напомня за реалността.

болницата си беше същата и не беше Пирогов. смеете се, но през вече не много краткия си живот, никога не бях чувал нещо хубаво за нея. имах чувството, че там работеха доктори, които самите те имаха нужда да бъдат лекувани.

ВМА си беше друга работа. не мога да кажа, че блестеше, защото факта, че в тоалетните никога нямаше сапун ме отблъскваше. бил съм и на по-лоши места, но ми бе трудно да разбера как така точно в болницата, място, където всичко трябва да е дезинфекцирано, нямаше с какво да си измие човек ръцете. все пак, мозайката в коридорите лъщеше и стаите бяха с чисти чаршафи.

бях сам. и преди да започнете да ме съжалявате, искам да кажа, че нямах нужда от някого. бях без здравословни проблеми; вчера играх баскетбол, а днес съм тук да ми извадят пирона. това е. нямаше нужда да организирам цялата фамилия и да образувам едно голямо вайкане. в малката ни страна много обичахме да преиграваме. „ама как това, ама как така…“ човек трябва да може да се оправя сам в живота иначе никога няма да се излекува. или поне така се убеждавах в такива моменти.

преди мен имаше само един човек и таях надежда, че скоро ще вляза. това е другото странно нещо на болниците, системата им е сбъркана. докторите учеха по 5-6-7 години, за да могат въобще да стартират кариерата си и ще речеш, че това ги е научило на организация, дисциплина и т.н. не, всичко приличаше на пробит кошер и пчелите влизаха и излизаха откъдето си искат. чакаше се много, много, много дълго.

но все пак, пред кабинет 213 имаше някакво движение.

„Цветков? Иван Цветков?“ извика сестрата.

с дядото до мен се спогледахме, за да разберем, че никой от нас не е Цветков.

„Цеко, Марти Цеко?“
„Тук съм,“ отскочих от седалката и влязох в кабинета.

спомнях си сестрата, но тя не даваше сигнал да помни мен. пробвах да й напомня. бях се научил, че е добре при възможност да се харесаш на медицинските лица. не се знае кога ще ти трябва да си спомнят за теб.

„Как сте, докторе?“ обърнах се към нея с усмивка, макар да знаех, че е сестра.

честно казано, винаги ми е било трудно да различа доктор от сестра. е, освен, ако изрично не ме пратят при определен доктор и не кажат, ето, това е доктор еди-кой си. или пък не видя, че носи табелка с името си. иначе как познаваш? в болницата всички са доктори. както всички азиатци са китайци.

тя ме огледа и загря.

„Марти ти ли си? със счупеното бедро от 7-ма?“
„Същият той.“
„Не те познах.“
„Нормално, виждали сте ме само легнал.“

седях на разнебитен стол пред бюрото й и гледах как оправя документите. до нея беше баш доктора. мургав мъж на около 60 години окичен със златна гривна, златно ланче и жълт часовник. той се занимаваше със счупената ръка на шумно дете. детето беше момиче, едро почти колкото майка си, която беше почти колкото доктора и сестрата взети заедно. момичето беше около 12 години и дясната й предмишница беше гипсирана.

„Какво има, моето момиче?“
„Този гипс много ме стяга, докторе…“ каза тя и усмири гласа си.

майка й наблюдаваше като ястреб държанието на доктора и го чакаше да каже неправилното нещо, за да се включи.

„Пращат ни да й смените гипса. Какво е това, как така ще я боли!?!“
изкряка тя.

ако имах шапка щях да я сваля на доктора. остана спокоен и бързо осъзна, че ще трябва да си послужи с по-прости думи, за да обясни състоянието на детето. аз щях да я изгоня.

„Г-жа, гипсът е сложен така с цел. Да, неприятно е в жегата и, да, натиска, но е за добро.“

майката:

„Добре де, счупена или пукната е тая кост в крайна сметка?“

докторът се усмихна.

„Предполагам обичате цветя? Много хубаво. Като вземете стъклената кана да полеете цветята вкъщи и без да искате я ударите в ръба на печката, счупена или пукната е?“

дебеланата се замисли.

„Счупена.“

след това спрях да ги слушам, а пък и документите ми бяха готови. взех ги и се запътих към седмия етаж, към травматологията.

разбира се, че знаех къде е. там две седмици горях с температура и крак опънат от 10 кг тежест. признавам, майката ми се еба тогава. не бях минавал през по-голямо изпитание. а сигурно и докторите, съдейки по това, че им отне десет дена да решат какво да правят с мен.

преди да се кача изядох принцеса с кашкавал и шунка и изпих един айран. докато хапвах чувах как майката от съседната маса повтаряше на детето си да не пипа закуската с ръце, защото ще му се залепи стомаха за гърба. мен така ме лъжеха като отказвах да ям.

добре. наядох се и вече бях навън. запалих една цигара пред входа и се подготвях да се кача. опитвах се да се настроя, да се убедя, че няма нищо страшно. бият ми упойка, лягам, вадят го и съм нов. така бях с болниците, затварях мислещите клапи на мозъка и скачах надолу с главата. доверявах се, че този, който ще ме оперира знае повече от мен и не го поставях под съмнение. иначе бях загубен. започвах да си представям всяка стъпка и то по най-ужасния и нереалистичен начин. просто ме беше страх, защото сега влизах здрав. има разлика дали ще те вкарат в болница или ще го направиш съзнателно. в единия случай нямаш избор и това, колкото и странно да звучи, те лишаваше от предварителния страх. болката беше същата.

закрачих навътре. посрещна ме охраната. показах документите и ме пуснаха. не ми провериха багажа и това малко ме учуди. бях си взел малко сакче, но не беше малък плик. зачудих се колко ли би било трудно да вкарам динамит и да изравня болницата със земята.

отивах на седмия етаж и пред асансьора имаше поне 10 човека. винаги беше така. както бях научил, в болница е най-лесно да спиш със сестра и най-трудно да извикаш асансьора.

отворих вратата на отделението и понечих да си сложа чисти калцуни, но нямаше. продължих както си бях. интериора ми беше познат. карамелени плочки покриваха пода и стените, а все от някъде се виждаше нещо в зелено. я чаршаф, я престилка.

удари ме вълна от спомени. забелязал съм, че независимо дали преживявам нещо много хубаво или много гадно, с времето спомените стават по-малко, по-общи. но когато се върнеш на мястото на събитието, детайлите изплуват и си спомняш как точно си лежал, ей на онова легло, как точно си страдал, ей в онази стая.

бързо стигнах до стаята на сестрите. там ме посрещна много мила застаряваща жена с грим около очите и избледняло червило.

„Здравейте, за прием съм,“ казах и се опитах да подам документите.

„Име?“ отвърна делово тя.
„Цеко, Марти Цеко.“

разрови се нещо из листата на бюрото.

„А, да. ще махаме пирончето?! Я дай да видя какво ми носиш.“

подадох й цялата документация, която така добре стисках цяла сутрин. обясних й, че не съм извършил всички изследвания, защото личната лекарка отказа да ме прати. доктора щял да го направи, негова работа било. обичаха да си прехвърлят топката така. докато разглеждаше внимателно документите ми ми се стори, че видях усмивка на лицето й и реших да попитам за операцията.

„А, докторе, страшно ли е много?“ това бе възможно най-глупавия въпрос, но какво да направя, устата ми се отвори и той излезе сам.

„Не се притеснявай, моето момче, това няма да е нищо в сравнение с предишния път.“

не питах нищо друго. имаше нещо в обръщението „моето момче,“ което ме успокои и окуражи. взе ми кръв и ме прати на ЕКГ.

свърших с всички изследвания, вкарах се в болничен вид т.е. преоблякох се в дрехите за вкъщи и седнах на леглото. стаята гледаше към Витоша и беше празна. стените бяха тиквено жълти, а трите легла бяха облечени в зелени чаршафи. на стената имаше телевизор, който някога е работил с монети, но сега бе окичен с надпис, „Не пипай.“

чудех се какво да правя и започнах да чета. четях, но случвало ли ви се е да гледате страниците, да изчитате изреченията и да не запомняте нищо. точно това правех аз. очите ми бяха забити в белите листа, а мозъкът ми бе излязъл през прозореца. някъде там се рееше и притреперваше. мислеше си за толкова много неща едновременно и всъщото време за нищо. прелиташе над нажежените покриви и си тананикаше:

“и утре е ден, отреден ти е, и утре е ден, отреден ти е.”

после хванах телефона и написах всичко това.

 

Още от Мартин Цеков ТУК.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*