Константин Павлов: Петима старци

Константин Павлов: Петима старци

Из „Стихове“, 1965 година

Днеска слънцето навършва сто години…

Старците са точно пет
и са точно по средата на площада.

В сухата им кожа се синеят
счупени хоботи на бълхи.

Старците си разкопчават ризите.
Стартови площадки са гърдите им –
тъмен облак от бълхи излита
и изчезва в улиците криви.
Кучетата с вой веригите прегризват,
втурват се към лятната къпалня,
презглава се мятат в най-дълбокото.
(Пет и половина метра!)

Четиримата старчоци се засмиват.
Петият не се усмихва даже.

……………………………………………………….

През площада бавно преминава
тридесет и две годищен мъж.
Уморено дрехите си къса,
с непохватни пръсти се опипва
и повтаря все едни и същи вопли:
„Ах, къде ми е тялото!
Ах, върнете ми тялото!“

Ах!
Красивото му тяло се извива.
Мускулите като ослепени лъвове
слачат
всеки сам за себе си.

Първият старец разказва:
„Спомням си, когато хванах жива
жълтата лисица
и когато
жива я одрах,
и тя, когато
заквича
и тръгна подир мене,
сигурно горката е квичала:
– Ах, къде ми е кожата!
Ах, втрнете ми кожата!

Кокошките на голо я кълвяха,
а кучетата виеха от ужас.“

Четиримата връстници се засмиват.
Петият не трепва даже.

………………………………………………………………..

Сигурно е станало дванадесет,
защото
братът на милиционера крачи
върху разкривения перваз
на двуетажната им къща.

Той е дневен сомнамбул, горкият!

Иначе е крайно симпатичен –
нощно време свири на китара
и се носи, носи песента му,
от която помня само думите:
„Пепето е Кюрасо.“

Крачи братът на милиционера
върху покрива на двуетажната им къща,
а отдолу крачи брат му,
брат му – милиционера,
дето го наричат още Вилхелм Тел.
(Карал брат си върху ябълка да стъпи.
Казвал, че от двеста крачки
щял да го уцели.)

Брат на брата отдолу говори:
„Братко, братко,
време ще се мине,
стоетажни сгради ще издигнем.
Пак ли ще се люшкаш по первазите
и с ненужния си тропот ще смущаваш
обедния сън на гражданите!“

И главата навежда под олука
(сто и два милиметрово дуло!),
и нагоре гледа през олука.
Вижда само слънцето
и брат си.
Примижава срещу светлината,
само с лявото око,
а в кръста
чувства гъдел, чувства сладка тръпка
именно
от тежестта на пистолета.

Вторият старец разказа:

Спомням си, когато чичо му
беше четник в Македония,
чул, че свако му
насън
пее македонски песни.
За да се запази в тайна четата
взел, че го заклал. –
И него,
и жена му,
и децата му.
После се на турците предал от мъка
и приел мохамеданска вяра.

Четиримата отново се засмиват.
Петият не се усмихва даже.

………………………………………………………

Лицето му е още аскетично,

но тялото му вече се закръгля.

Копринени вериги на краката му
го карат да пристъпва грациозно.

Ялови светкавици
се стрелкат над главата му
и чертаят прости фигури
с грубо символичен смисъл.
С озарено лице
две-три стъпки направи
и прошепне:
«Върти се. . .»

Идва вторият миг,
пада той по очи
и пълзи,
и крещи:
Не върти се!

Засмее се –
Върти се…
Заплаче –
Не върти се!

Въртисеневъртисевъртисеневъртисе
върт. . .

Третият злорадо се обади:

Спомням си, когато бог
бе изпаднал в творческа депресия
и когато ме попита
как
от умния човек
би могъл да сътвори трагичен шут,
спомням си,
че без да се замислям, казах:
-Дай му забранени плодове,
но не го гони от рая.

Четиримата се смеят.
Петият защо мълчи?

………………………………………………………..

Ето ме и мене-
чист и спретнат,
млад и умен,
талантлив и честен,
гален от народната любов и
от държавното доверие,
пътят ми е ясен,
вярна е посоката,
никога не ще се отклоня…

Четвъртият старец започна:
Спомням си,
когато бяхме по далечни краища,
гонени от глад и липса на патриотизъм,
срещнах разни непознати животинки.
Имаше сред тях една безкрайно беличка.
Спомням си,
че Хермелин й беше името.
Трудно я улавяш –
много пъргава!

Само че
калчица срещне ли,
спира и не мърда по-нататъка –
ако искаш, казва, трепай ме,
но не цапам космите си аз.

Само че
веднъж все пак й пръснало
кална капка върху кожата.
Оттогава търси локвички.
Скача в тях
и се въргаля в тях.
Не че удоволствие изпитвала,
но не можела да.си прости за капката.

Правят опит четиримата да се засмеят.

………………………………………………………………….

Крача си по пътя
все така –
чист и спретнат,
талантлив и честен, –
а от края на площада полетя към мене
облак от стрели.
(Децата си играеха.)

Сред стрелите
имаше една особена.
Ах, една съвсем, съвсем особена –
пратена преди дванадесет столетия,
тя осъществи летежа си многовековен
сантиметър под сърцето ми.

Спомен стар събуди тя в гърдите ми
(отпреди дванадесет столетия),
спомен стар,
но цялостно запазил
свежестта на болката тогавашна.

Носеше стрелата две бележчици.

Първата бе епитафия за старците.
Втората –
пророчество за мойто появяване.

Четиримата старчоци се изправят.
Петият е вече мъртъв.

Върху устните му е застинала
ненаказана отровна мъдрост.

Може би
след хиляди години
някой млад и вдъхновен антрополог
по извивката на устните
и дължината на езика
може би
ще разгадае смисъла.

Няма вече кой да се засмива.

……………………………………………………………..

Слънцето залезе.
Стана хладно.
Ето ги, бълхите се завръщат.
Всяка си знае стареца.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*