„Какво чакаш още?“ („В очакване на Годо“, 1953)

„Какво чакаш още?“ („В очакване на Годо“, 1953)

Oт Елвира Николова

Годо е всичко и всеки и нищо и никой. Той не подлежи нито на определение, нито на обстоятелствено пояснение, нито на сказуеми. Той е в същността на нещата и безкрайно далеч от тях. Че съществува – съществува, но никога не пристига. Никога не си и тръгва, просто защото няма откъде. Той е всичко онова, което се случва в промеждутъците между вечните му липси. С една дума, той е животът.

Какво правят хората с него е техен проблем. Той вечно заплашва да настъпи неочаквано и макар че те прекарват всеки миг подготвени, се страхуват от него. Очакват го, но той ги тревожи. Защото той винаги е там, дори когато никой не го иска. А дори да го иска, формите, в който той му се предоставя, не винаги са особено привлекателни.

ВЛАДИМИР: Ето го човека, сърди се на обувката си, когато виновен е неговият крак.

В очакване на Годо е отвъд театъра на абсурда. Тази пиеса е театър на екзистенцията, на непрестанната екзистенциална криза, която понякога затихва, а друг път връхлита. Хората се лутат из хаоса, но с едно фино проявление на изтънченото самосъзнание, че целият този шарж е единственото, с което разполагат. И трябва да извлекат най-доброто от него просто защото нямат друг избор.

ЕСТРАГОН: Ще чакаме.

ВЛАДИМИР: Да, но докато чакаме?

ЕСТРАГОН: Ами ако се обесим?

Екзистенциалната циничност, с която Естрагон и Владимир посрещат изпитанията на съществуванието си, е възхитителна. Дали е знак за безгранична интелигентност, или за безгранично тъпоумие?

ЕСТРАГОН: Винаги намираме нещо, а, Диди, за да си даваме вид, че съществуваме, нали?

Ако Владимир и Естрагон бяха истински, всеки от нас щеше да иска да се обеси заедно с тях. И като тях да прескача от препятствие на препятствие към следващата нощ в очакване на Годо. За тях по-естествен процес от този е необозрим, от вечното завръщане в изходната точка за преживяване на нови и нови срещи и не-срещи. Защото и не-случването е случване, то е моментът на размисъл не върху смисъла на живота, а върху смисъла на самия себе си като човек и живот.

ВЛАДИМИР: Въпрос на темперамент.

ЕСТРАГОН: На характер.

ВЛАДИМИР: Човек е безсилен.

ЕСТРАГОН: Колкото и да се старае.

ВЛАДИМИР: Човек си остава, какъвто си е.

ЕСТРАГОН: Колкото и да се мъчи.

ВЛАДИМИР: Същността не се променя.

ЕСТРАГОН: Безнадеждна работа.

Малко по-рано Естрагон ще каже: Хората са тъпаци. Не за друго, просто това е факт толкова неоспорим, колкото е неидването на Годо. Не че Владимир и Естрагон са декаденти без работа или пък революционери срещу настъпването на нощта. Те са жизнени и разсъдливи, при това в изумително простовата опаковка, без претенции и излишно самомнение.

ЕСТРАГОН: Който издържа многото, издържа и малкото.

Владимир е философ, религиозно ангажиран, занимаващ се с важните душевни въпроси. Естрагон от своя страна е първичен, забравящ, разсеян и поспалив. Те двамата заедно съставляват един обикновен човек от реалността извън сцената.

Съзнанието за собствената тленност в света на една непрестанна и с огромно налягане динамика е възпитателно за духа и тялото. Така човек намира силата да се включи в това движение и да бъде част от него, да може с жест към Вселената да се изправи срещу нея и да си поиска онова, което заслужено си е само и единствено негово и на никого другиго.

Това е трудна работа. Обикновено хората си затварят очите пред трудностите, особено в моментите на най-голяма опасност. И се предават, защото това е примамливото просто защото е най-лесното. По време на очакването на Годо обаче място за бягство няма. Владимир и Естрагон се впечатляващо постоянни в това очакване. Урок, който е добре да се научи.

ВЛАДИМИР: Колкото повече ям, толкова повече свиквам с гадния вкус.

Наистина, не им е никак лесно.

ВЛАДИМИР: Прилича на върба.

ЕСТРАГОН: Къде са й листата?

ВЛАДИМИР: Трябва да е изсъхнала.

ЕСТРАГОН: Няма да плаче вече.

ВЛАДИМИР: Освен ако още не й е дошъл сезонът.

Страшното е не, че Годо не идва. В един момент и двамата забравят защо изобщо стоят до онова дърво. Страшното е, че неприсъствието му оставя огромно свободно пространство за тях самите, което те трябва да заемат. И изживеят.

Цяла вечер се борихме, оставени сами на себе си.

Дали Естрагон и Владимир се измъчват от своята ситуация? Не стават ли те толкова по-възбудени и дейни, колкото по-дълго продължава чакането на Годо?

Най-страшният враг на човека е самият той. И какво от това, питат Естрагон и Владимир? Нима е страшно да е тежко и трудно? Не е ли това най-обикновено ежедневие, нещо, чието присъствие остава незабелязано, но чиято липса би се усетила веднага?

ВЛАДИМИР: Призивът, който чухме, е отправен по-скоро към цялото човечество. Но на това място, в този момент, човечеството сме ние. Независимо дали това ни харесва, или не. Да се възползваме, преди да е станало късно. (…) Да, в този огромен хаос едно-единствено нещо е ясно: ние чакаме да дойде Годо.

Човекът е така устроен, че да търси сигурност, късче яснота, троха доказателство, че не всичко е изгубено и че той не е една гола дъска от корабокруширал кораб, носеща се в океанската пустош. Че не е дърво без корен, или бездомен пес, скитащ сам из зимните градски улици.

Но дори и това да се окаже така, не всичко е изгубено.

ВЛАДИМИР: Какво чакаш още?

ЕСТРАГОН: Чакам Годо.

Годо винаги е насреща да бъде чакан. Което е прекрасно, и той навярно е един много добър човек. Колко хора на света имат някого, когото да очакват толкова силно?

Разбира се, разочарования винаги има. С колкото повече страст живее един човек, толкова по-страстно изтлява накрая, в лошия случай. Той обаче притежава едно страхотно умение – да се съобразява с реалностите и да ги изтърпява. И надживява.

ВЛАДИМИР: Но ти не искаш да ходиш бос.

ЕСТРАГОН: А Исус как е ходил.

ВЛАДИМИР: Исус! Какви ги говориш? Да не би да искаш да се сравняваш с него?

ЕСТРАГОН: Цял живот съм се сравнявал с него.

ВЛАДИМИР: Но там е било топло! Приятно.

ЕСТРАГОН: Да. И бързо са разпъвали.

Диалозите между Владимир и Естрагон са бързи, те често разменят ролите си в разговора и обикновено се съгласяват един с друг в разногласията си. Какво друго да правят двама души, докато живеят живота си, очаквайки го? Сами произвеждат динамиката, която им е необходима, за да се чувстват живи, разбира се.

ЕСТРАГОН: Нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасна работа.

Когато нищо не се случва, трябва да го случиш сам, то е ясно. То е и ужасно трудно, макар и посрещнато с лекота и готовност. Животът е ужасен, защото е пълен с твърде много тъмнина и нощ, както и с твърде много усилия, които невинаги биват възнаградени.

ЕСТРАГОН: Влачил съм кучешкия си живот все в една пустиня! А ти искаш да виждам и различните подробности от пейзажа!

По собствените им думи Естрагон и Владимир са с разпродадени права и сами сред самотата. И все пак имат сили да мечтаят, вярвайки, че всички се раждат луди и че тази лудост всъщност е хубаво нещо, защото ако не беше луд, човек най-вероятно нямаше всяка нощ да се връща до все същото дърво, където да очаква Годо и да яде моркови и репи.

Но кои са Поцо и Лъки?

Лъки е лудостите на целия свят, събрани в едно тяло. Поцо е отчаяният опит за обуздаването на тези лудости. Но вероятно това не е съвсем вярно, защото във второ действие ролите им се изменят драстично. И двамата обаче не са на сцената през цялото време, а се показват, колкото да всеят смут и неразбираемост у Владимир и Естрагон. Последните дори объркват Поцо с Годо, вероятно заради смелостта, която той афишира чрез натиска, който оказва на Лъки. Лъки има незавидната съдба да трябва да угажда на хората, а впоследствие и да ги води в ослепялото им лутане напред-назад…

И Владимир и Естрагон, и Поцо и Лъки, и момчето и Годо са двойките в полярността на човешката екзистенция, или по-скоро на човека като собствена единица. Много единици правят общество, чиято обърканост е мултиплициран резултат от единичната обърканост, което прави всичко много объркано, но човек няма избор и трябва да се справи с това, иначе просто няма да има какво да прави и е все едно дали е жив, или умрял.

ПОЦО: Не успявам да… (колебае се) да тръгна.

ВЛАДИМИР: Тръгнахте в обратната посока.

ПОЦО: Трябва да се засиля.

Да се засилиш, макар и в обратната посока, е ценност, която изисква много смелост.

Кръговата конструкция на драмата допринася към усещането за смут, което се настанява на сцената от един момент насетне. Има една вечна повтаряемост, която не присъства в традиционните драматични произведения, в които има развръзка например. Тук развръзка присъства единствено в проникновенията на героите, които, като представители на модерния човек, разбират абсурдността на нещата, приемат я и се опиват да разбутат нейните граници и да се вместят в нейната територия. Рядко успешно.

ПОЦО: Но (вдига предупредително ръка), но зад този воал от нежност и спокойствие (вдига очи към небето, другите му подражават) нощта препуска (гласът му става кънтящ) и ще се нахвърли върху нас (щраква с пръсти) – хоп! Така (вдъхновението го напуска), когато най-малко я чакаме. (Мълчание. Мрачен глас.) Такива ми ти работи на тая тъпа земя.

Ненапразно Самюъл Бекет е поводът за критическото учредяване на „театъра на абсурда“. Това е абсурд тип Камю, но поставен в ежедневни обстоятелства – такива, каквито са близки до всеки един от нас. Неясният страх от многото възможности, които така и не осъществяваме, защото сме толкова хетерогенни, че трудно успяваме да постигнем контрол върху самите себе си, какво остава върху живота си.

ПОЦО: Няма ли най-сетне да спрете да ме тровите с вашите въпроси за времето? Пълна безсмислица! Кога? Кога? Един ден – това не ви ли стига, един ден като всички други той онемя, един ден аз ослепях, един ден ще оглушеем, един ден сме се родили, един ден ще умрем, един ден, това не ви ли стига? Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб, светлината блясва за миг и после отново пада нощ.

Всичко е ясно от самото начало, тогава какъв е смисълът да се борим срещу него? В един момент всичко опира до способността на всеки самостоятелно да достигне до своя собствен, индивидуален смисъл и да тръгне към него в насрещното движение.

ВЛАДИМИР: Въздухът е пълен с нашите крясъци. (Вслушва се.) Но навикът е голям заглушител.

Само достигането до него обаче не е достатъчно. Владимир и Естрагон знаят това, защото всяка Божа вечер са на пътя при дървото и чакат Годо да се появи. Не се страхуват, а всеки се бори със страха по различен начин.

Всъщност страхът изобщо не е задължителен. Той е там, защото ние решаваме, че е по-лесно да се уплашим, вместо да действаме. Но ние имаме едно голямо предимство: не животът живее нас, а ние него.

ВЛАДИМИР: Утре ще се обесим. Освен ако не дойде Годо.

ЕСТРАГОН: А ако дойде?

ВЛАДИМИР: Ще бъдем спасени.

 

Виж повече от Елвира Николоватук.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*