Йосиф Бродски: Баща ми, това съм аз

Йосиф Бродски: Баща ми, това съм аз

Интервю на Евгений Рейн с Йосиф Бродски

Септември 1988 година. Криехме се от ню-йоркската жега в малката градинка на полуподземния двустаен апартамент на Бродски на Мортон стрийт в Гринидж Вилидж. Това беше първата ни среща след имигрирането на Йосиф през 1972 година.

Точно преди да замина от Москва подписах договор за сценарий за документален филм за Бродски. Дойде ми на ум като основа да ми бъде нещо като вътрешен монолог на героя.

В градинката имаше плетена мебел, дълга маса, пригодена сякаш и за пинг-понг. Там ни носиха обяд от китайското ресторантче, а охладените кенове “Будвайзер” бяха сякаш единственото, което можеше да се извади от хладилника на нобеловия лауреат.

Веднъж следобяд внезапно си спомних – времето върви, а за сценария нищо не е готово. При Бродски се намери любителско диктофонче. И така се случи това интервю. Целта му е изцяло приложна, някакви парченца, фрази, бележки от него трябваше да залегнат в кинолентата. Така и се договорихме.

Но след няколко минути Йосиф се увлече, започна да си спомня, да задълбава, повече отколкото бе необходимо за опуса на моя сценарий. Добре, че съвсем рядко го прекъсвах, вкарвах го в правия път само тогава, когато той вече забравяше за целта на нашата беседа. С идеята на сценария се обясняват някои мои въпроси.

Планирахме да запишем не по-малко от дузина касети, но аз отлетях за Калифорния, а после… което не е направено веднага, не е направено никога.

Но когато стана ясно, че филм няма да има (както винаги, заради недостиг на пари), и аз прочетох разшифрования запис, направен от съпругата ми, се убедих, че беседата е стойностна сама по себе си. Това става особено ясно сега, тъй като дадения запис е едва ли не единствения, така да се каже, автентичен автобиографичен разказ на Бродски. Той се отнася основно за началния етап на живота му, уви… но съм благодарен и затова.

Евгений Рейн

Е.Р. Разкажи малко за семейството, за баща си и твоята връзка с него.

Й.Б. За първи път помня баща си от самия край на войната, когато той си дойде от Далечния Изток. Дори не толкова го помня, колкото снимките от това време. Повече или по малко отчетливо го помня вече през 1947 година. Беше завършил журналистика, всъщност имаше две дипломи: едната от факултета по география, но като осъзнал след това, че не му е писано да пътешества като географ, тъй като е евреин, завършил института по Червена журналистика и работил като фотограф  за кавказки репортер на ТАСС, “Известия”…Всичко това беше преди войната и си спомням доста смътно.

След това, вече след войната, той две или три години работеше във Военноморския музей, където аз ходех доста често. След това излезе постановление на Жданов за това, че хората от еврейско потекло не могат да притежават високи войнски звания и баща ми се демобилизира. Известно време беше без работа, а след това работеше на селкостопанско изложение, пътуваше из страната. Помня огромните мичуронски домати, които носеше от Украйна.

Някъде в началото на петдесетте години той започна да работи във вестника на балтийското параходство с името “Съветска Балтика”, там работеше негов приятел, който му помогна да започне работа там и който според мен също беше “екс нострис”. И въпреки това баща ми работи там до пенсия, т. е. до началото на шейсетте.

Е.Р. Какви бяха отношенията ти с родителите? Помня как те се притесняваха за теб по времето на просеца… Но също така тогава у тях възникна особено чувство на гордост и осъзнаване, че ти се “състоял”.

Й.Б. Отношенията с родителите ми бяха, разбира се, най-различни. Те искаха да се изуча. И баща ми ме виждаше по-скоро като безделник, бягащ от преките си задължения и занимания, но от друга страна, все пак не ми е слагал камъни под каруцата. Когато в пети и шести клас няколко пъти искаха да ме изключат от училище за лошо поведение, той сякаш не ме защитаваше много. Но веднъж, когато дойде на поредния учителски съвет, където отново му правиха забележка за поведението ми, той изведнъж застана на моя страна. Това дори леко ме учуди. Много добре си го спомням.

Учителите на свой ред го нападнаха за това, че защитава такъв хамалин като мен, на което той отговори “Е, и какво искате, нали по Брем е известно, че родителите защитават децата си”. За учителите това вероятно беше голямо откровение.

Изобщо отношенията ми с родителите, особено, когато пораснах, бяха прекрасни, дори въпреки всички тези неприятни възпитателни обстоятелства. Баща ми бе невероятен разказвач, помня много негови изключително интересни истории. Също така, между другото, той беше първият човек, който ми даде да разбера, кой всъщност е Сталин. Когато почина Йосиф Висарионович (помня този прекрасен ден), нашата класна ръководителка Лидия Василиевна Лисицина накара цялото училище да застане на колене в актовата зала.

Е.Р. На колене?!

Й.Б. Да, тя започна нещо да говори, после спря, почна да вика: “На колене, на колене!”. С една дума, започна истерия. Между другото тя беше очарователна жена. Беше секретар на партийната организация на училището и имаше орден на Ленин, издаден й лично от другаря Жданов. Разбирате, що за птица е. И така, в този ден много бързо ни пуснаха вкъщи. Целия ни огомен комунален апартамент ревеше в кухнята. Дори мама плачеше… Влязох в стаята, а баща ми – дали този ден не беше на работа, дали току-що си беше дошъл, – лежеше на леглото, хилеше се и дори сякаш ми намигаше, все едно ми казваше, нищо страшно не се е случило.

И още, като говорим за Йосиф Висарионович… баща ми имаше много приятели сред фотографите, и имаше такъв приятел Андрей Макарович Петров, мисля, че беше фотограф на правителството. Постоянно снимаше членове на Политбюро и т. н. На стената ни висеше подарен от него на баща ми портрет на Сталин – много хубава снимка. Тя висеше над моето легло. Помня, че веднъж разлях мастило над тази снимка. Това изпълни всички нас с голям страх и ужас. Живеехме в комунален апартамент, съседите влизат, излизат, знаят, че мастилото е разлято, и т. н. И единствено баща ми беше отрезвяващ елемент в тази история.

Е.Р. Не смяташ ли, че по някакъв начин неговата менталност, биографията и вкусовете му са станали част от стиховете ти?

Й.Б. Няма съмнение, че това е така. Но смятам, че така трябва да бъде. Дори съм писал за това в есето си “Стая и половина”, там много е казано за татко. Но по принцип смятам, че всъщност всичко е много по-интересно, защото не толкова той ми влияеше, а просто аз бях част от него, всъщност аз съм той.

Баща ми беше човек на принципа “или-или”, както, всъщност, и цялото ми поколение. Ние много се уважаваме за това, че сме хора на нюансите. Струва ни се, че повече разбираме, повече знаем, че по-добре чувстваме и т. н. А в същото време, ако наистина говорим сериозно, точно това тяхно “или – или” включва в себе си тази амплитуда, която артикулираме много подробно и в детали, но и това ни води към едно, как да се каже, състояние на пълна импотентност по отношение на действителността. А тези хора при всичко това са имали някакъв избор.

Е.Р. Струва ми се, че тук ти и той сте действително едно цяло.

Й.Б. Да, вероятно. Баща ми например не беше нито член на партия, нито понасяше цялата тази “хубост”. А също беше и доста ироничен човек, във всеки случай по отношение на държавата, към властта, към роднините, особено към тези малко или много преуспяли в системата. Постоянно им се надсмиваше, винаги искаше да спори с тях, и сега откривам същото у себе си, тоест тази тенденция за възражение. Мисля, че е останал в мен в голяма степен от него, така да се каже, генетичен момент, кръвен.Аз наистина мисля, че той, това съм аз. Защото, нали докато сме живи, ние мислим, че сме различни, че ние сме нещо самостоятелно, а всъщност сме част от същата тази материя, същата тази връв.

Превод: Милена Милева

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.