ИВАН

ИВАН

От Румен Павлов

Днес Иван се обесил. Няма лъжа, няма измама. В 12 на обяд, в стаята си, на колана от хавлията си. Висял до към 6, когато майка му се прибрала от работа.

Представяте ли си, прибираш се вкъщи и бам – синът ти виси студен от лампата. Всеки човек би реагирал различно в тази ситуация. В случая майка му стояла близо час вперена в трупа без да помръдне, да гъкне или да припадне. Просто влязла в стаята и замръзнала. Хората са толкова различни, наистина…

Разбира се, аз знам причината за самоубийството, но освен ако не ме питат, няма да я кажа.

Всъщност, така или иначе няма да я кажа. Не вярвам обаче да ме питат.

Иван споделяше с доста хора нещастията си и надали щяха да опрат точно до мен (може би чак накрая някой щеше да се сети), въпреки че би било добре това да се случи. Първо, защото възрастните не разбират много от тийнейджъри и второ – останалите приятели на Иван може и да не успеят да разтълкуват добре думите му, защото те винаги носеха нещо повече от казаното.

Сигурно ще разпитат Камен, Райна, Ани и Йонко, най-близките му, и ще установят, че Иван се е обесил от несподелена любов.

Инспектори, психолози, криминолози и тем подобни специалисти ще си стиснат ръцете и ще се усмихнат доволно, убедени, че са стигнали до истината. После ще се показват по разни телевизии, точно докато по-голямата част от населението вечеря, и ще споделят всички подробности по случая.

Петър Дънов казва, че докато се храним, до ушите ни не трябва да достигат лоши новини. Това май го знам само аз. Ако не беше така, сигурно нямаше да се случва постоянно.

Забелязал съм, че знам доста неща, за които другите не подозират.

Например, че Асен и Дана са гаджета, а Росен, Алекс и Йоана са трите върха на любовен триъгълник. Че Райна, същата тази приятелка на покойния Иван, мрази баща си в червата си, защото непрекъснато я унижава.

Кой знае колко нови унижения ще изтърпи след смъртта на Иван.

Знам и че светът през повечето време е тъмен, защото светлината е много бърза и докато се усетим вече е изчезнала. Ако можех, щях да я гоня, даже щях да правя само това. Светлината е най-хубавото нещо и колкото повече я има, толкова по-добре ще се виждаме помежду си.

Въпреки че аз съм компютър и за мен това не важи, все пак предпочитам светлината пред мрака.

Всъщност, аз съм компютъра на Иван и през живота си не съм видял много светлина, защото с Иван се срещах основно в дълбоката нощ. Затова и знам всичките му тайни. Тайните се споделят през нощта, запомнете това. Тогава хората са най-склонни да се разголват един пред друг, защото си мислят, че все пак малко от тайната си остава тайна.

Така и Иван ми споделяше по тъмно всичко скрито в него. Най-лошото беше, че не го споделяше с жив човек, а с мен. Аз нямаше как да му помогна, да го успокоя или да му дам съвет. Това трябваше да направят Камен, Райна, Ани и Йонко, но Иван не споделяше най-скритото в него с тях. Те също не споделяха най-скритото в тях с него, а и още стотици, хиляди и милиони хора не споделят най-скритото в себе си с други хора, а със себеподобните ми.

С това само искам да кажа, че въпреки че е най-великата човешка способност, общуването е и най-труднопостижимата такава.

Бог не е знаел как да общува с Ева и да я разбере, та какво остава за едно хлапе като Иван. Той веднъж ми каза, че си мечтае да е Бог – ето, и аз да ви разкрия една тайна. Искаше да е Бог, за да помогне на някаква птичка да полети отново, да накара бащата на Райна да спре да я унижава, да се представи добре на класното по литература, за да оправдае доверието на учителката към него и за да направи още много, много неща.

Иван не искаше съвет от родителите си, а от мен, но как да му го дам? Те никога не го бяха предразполагали да търси съвет от тях, защото по един или друг начин му вменяваха, че не може да се справя сам. Той живееше с това чувство от малък и когато му потрябваше помощ, не я търсеше от майка си или баща си, за да не затвърждава пред тях хипотетичната си неспособност да се справи с проблема. Това криворазбрано нежелание за помощ отключи и криворазбраното желание за самота, въпреки всички приятели около него.

Приятелите и самотата не се изключват, а се допълват. Това Иван го знаеше най-добре. Затова късно снощи той напразно търсеше в мен нещо, което да намали поне малко самотата му. Писа си с Камен, с Райна, с Ани, с Йонко, с Росен, с Алекс, с Йоана, с Асен, с Дана, но напразно – все едно нищо не се беше случило. Безсмислени думи в поредна безсмислена нощ преди пореден безсмислен ден. Чувството за необяснима и неназовима липса в Иван беше толкова силно, че стомахът му се бе превърнал в точка. Започна да си говори сам: „Какво ми липсва?”, „Какво искам?” – шепотът му се сливаше с лъчението, което излъчвах и се просмукваше във Вселената, като я правеше малко по-тъжна, отколкото е в действителност. Искаше да се помоли, но както всеки път, когато това желание се появеше, се отказа. Щеше да се справи сам.

В този миг Божията игла прониза стомаха-точка. Иван за пръв път долови смисъл в съществуването си. Без да искат, родителите му го бяха насочили към най-страшния път за едно хлапе – да търси смисъла без чужда помощ. Иван вървеше към планината, която се виждаше в далечината с усмивка и без да се обръща назад, и вече беше в подножието ѝ, когато усети как птичката полита отново, как бащата на Райна спира да я унижава и как се представя отлично на класното по литература. „Струва си” – успя да помисли, преди да тръгне към върха.
Но стига толкова приказки. Иван е мъртъв, аз съм жив, а вие сте толкова сами.

Един коментар

  1. Много силен разказ, браво! Продължавай да пишеш 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*