Живот като на филм

Живот като на филм

От Маркиз дьо Делф

Винаги съм мечтал живота ми да е като на филм. Не харесвам театър, иначе като на театър сигурно щеше да е по-добре. Когато пиесата свърши, хората стават на крака и ръкопляскат. Представяш ли си? Аплодисменти на погребението ти…

Първа сцена

Стари блокове, олющена боя по металните врати, паднали листа. По стълбовете изобилства от бележки с кратки обяви и пожълтели некролози. А когато вали и капките вода се стичат по некролозите, сякаш снимките на покойниците плачат. Но умрелите не плачат. Те са мъртви.

Не, това не е задълбочен артистичен „инди“ филм. Покойниците не плачат заради възвишена причина. Чисто биологически не плачат, защото са мъртви. Животът ми не е независим филм, само заради това, че нищо в него не зависи от мен. И е доста ниско-бюджетен.

Кадър от празния апартамент.

Разхвърлян хол, работещ телевизор, мирише на цигари, на кафе и на портокал, защото ме мързи да изхвърля корите и ги заебавам така на масичката.

Пък и неутрализират донякъде цигарения дим. Ще ти се стори уютно тук, ако си в средата на 20-те си, нямаш ангажименти, не се налага да се бръснеш всяка сутрин и имаш няколко чифта скъсани чорапи.

Сцената се проточва по-дълго отколкото трябва, но тогава се появявам аз. Излизам от банята, подсушавам се и си оправям косата. Машинално, искреността на сцената не се повлиява от лошите качества на режисьора. Поне съм се научил да се къпя като хората.

Оправям се без да бързам. Слагам си непретенциозни дрехи, не че имам други, малко рол-он, заглеждам се в работещия телевизор. Във филмът, в който живея, не дават много филми или аз никога не ги засичам. Няма никакво значение, защото излизам.

Втора сцена

Закъснявам с десет минути, защото знам, че ще се срещам с нея. А тя винаги закъснява. Това го няма в другите филми. Сметките никога не закъсняват. Закъсняват само хората, които искаш да видиш.

А в моят филм това се случва често. Пък и тук няма перфектните холивудски усмивки. Какъв пушач щях да бъда, ако имах такава? Тя се показва от ъгъла, косата й не подскача като в рекламите, духа вятър и я носи вързана високо.

Сцената няма да се повтори десетки пъти, няма да заснемем най-перфектният кадър затова и походката й остава скована. Трудно й е да бърза, защото вече се уталожихме във времето. Ако закъснее още малко, сцената може и да свърши.

– Здрасти, от много време ли чакаш? Извинявай много, не исках да закъснявам! – изстрелва си репликите тя.

В интерес на истината досущ като на кино е – чувал съм ги тези думи десетки пъти. Стотици. Почти всеки път.

– Не, аз закъснях с десет минути, защото знаех, че ти ще закъснееш с поне петнайсет. Добре е, а? Какво ще правим?

Отправяме се по познатия маршрут. Говорим си, ама от ония разговори, където в истинските филми пускат музика отгоре. Нямаме какво да си кажем, дотолкова нищо не се е променило, че не си заслужава да си наваксаме с животите. Или с филмите. Защо бе, не живея в театър?! Там можех да изляза за малко от този Ад в антракт. Ако можех да излизам от живота си, за една цигара време поне.

Трета сцена

Не сме много далеч от мястото на срещата. Зрителите, естествено, не знаят това. Магията на киното е, че сцените така могат да се снимат, че да не разбереш всъщност в колко малко пространство са снимани. А в един филм действието се развиваше в София и Варна едновременно и те бяха слети в един град.

Имах моменти от живота си, когато и моето действие се развиваше там. Ако филмът беше мюзикъл, сега щяхме да пеем римувано и да танцуваме из парка. А аз не мога да танцувам.

Не знам как ще стане тоя номер. Стоя подпрян на една ограда и си мълча. Тя не иска да се подпре, може би така светлината на прожекторите не я озарява добре. Не я виня, че иска да се снима и в чужди филми, защото тя не е само статист в моя.
– Какво ти се прави? – пита ме нервно тя, все едно съм си забравил репликите. А аз не съм, просто нямам такива.
– Какво да ми се прави… Иска ми се да се облека в сиво и да горя стари снимки.

Шум. Силен шум и цветен екран. Не се стряскай, това са рекламите. Нали знаеш как звукът на рекламите е по-силен от този на филмите. И тук е същото. Изведнъж всичко стана по-шумно : вятърът, автомобилите, хората около нас, дишането ни.

И край.

Рекламата свършва толкова бързо, колкото и започна. Така става с рекламите. Те са неделите на филма. Нищо не се случва в тях, но са и част от цялото. А ако те дават по платен канал няма да имаш реклами. Сещаш се, ако имаш пари, никога няма да ти е тъпо в неделя, заеби.
Връщаме се отново в сцената. Филмът започва от тридесет секунди преди последната сцена преди прекъсването.

– Какво ти се прави?
– Какво да ми се прави… Иска ми се да се облека в сиво и да горя стари снимки.
Отново чувам в главата си думите. И собствените си, и нейните. Не знам защо го казах.
– Ами… добре, гори. Какво ти пречи?
– Ми пречи ми това, че снимките ми са във Фейсбук, не са на хартия.
– А ти нямаше ли една яка сива тениска? Там с едно лого отпред, седеше ти добре.
– Ми имам, ама не я нося, не ме кефи много.
– Е що, бе? Добра си е.
– Ми защото материята е такава, че ми личи когато съм се изпотил, остават петна, сещаш се.
Така е. Това го няма в другите филми. В тях никой не се поти, никой не киха и не  си личи когато не си си изрязал ноктите.
– Аре да ходим някъде другаде?

Пета сцена

Въртим се по центъра и гледаме витрината на малка книжарница. Рафтовете са празни. Чудя се дали правят инвентаризация или ликвидация. И в двата случая ми става тъжно. Книгите не заслужават одити и описи. Ма няма да говорим за тях, защото живея във филм все пак, не в роман.

На витрината са останали четири книги. Модерен бестселър, наръчник за начинаещи художници, ново издание на „Кама Сутра” и неизвестно романче.

Какво още гледаш, не виждаш ли, че няма книги.

Не очаквах тази реплика. Изкара ме от задълбочените ми разсъждения, които само изглеждат задълбочени.

Ами мислех си, виж какви тъпи книги са останали – „Как да рисуваш”, „Как да ебеш”, ня’ква нова и няк’ва тъпа. Заеби, заеби. Аре да си ходим, искаш ли?
Ее, рано е още, а и не те питах, ще имаш ли някаква изява тук скоро?
– Мисля че да, само че не знам кога и не знам къде.
Струваше ми се толкова логично да го кажа. Най-верният отговор на света. Тя избухна в смях. Но не искрен, по-скоро леко налудничав. Все пак филмът не е комедия. Пък и тя не е толкова добра актриса. Играе ужасно, преструва се, че се владее.
– Сериозно те питах…
– Сериозно ти отговорих. Аз ще тръгвам, защото съм изморен. Ще ти пиша скоро, хайде чао.
– Добре, ще се чуем тогава.
Наистина съм изморен. Все пак съм главният герой в живота си. Във филма си. Понякога са едно и също, но това не значи, че се филмирам.

Шеста сцена

Аз се отдалечавам през булеварда, докато пуша цигара. Не знам даже аз ли се отдалечавам, или камерата се отдалечава от мен. Понякога не знам какво става. Може би това е магията на киното.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*