Животът е като санскрит, прочетен на пони – Лу Рийд

Животът е като санскрит, прочетен на пони – Лу Рийд

За добро или лошо, Лу Рийд винаги е бил Лу Рийд: един вечно самосаботиращ се, много неприятен човек, който обаче даде право на глас на всички нежелани и презрени.

Той никога не е бил щастлив: винаги е имало какво да му пречи. Човечеството извади най-лошото от него наяве и той му върна услугата. 

Не е ясно какъв е разнообразието от психични заболявания, от които страда Рийд през целия си живот. Но това, за което родителите му го подлагат на лечение и то с електрошокова терапия три пъти седмично, е неговата бисексуалност. Лу посвещава песента си от 1974г. „Kill your sons“на това преживяване:

Пускат ти електрошок психиатрите
казват, че можеш да живееш вкъщи с вашите
не във лудницата
но всеки път, когато почнеш да четеш
не стигаш и до 17-та страница
защото вече си забравил до къде си.
Не можеш даже да четеш…

Лечението, разбира се, е неуспешно и Лу продължава да си пада както по жени, така и по мъже.

Лу Рийд намира мястото си в групата си The Velvet Underground – група, която е хем изключително некомерсиална, хем оказва едно от най-големите влияния в света на музиката.

Макар да просъществуват само 5 години, оставят такава следа в сърцата и умовете на хората, че влиянието им в света на рока, не може да се сравни с никое друго:

„Всяка песен, която някога сме правили, е изкопирана от песен на Лу Рийд“, признава веднъж Боно на сцената.

Боно го удря на поетични сравнения, като обяви, че „Лу Рийд за Ню Йорк е това, което е Марк Твен за Дъблин“.

„Първият албум на Velvet Underground продаде 30 000 копия за първите пет години. Мисля, че всеки, закупил си едно от тези копия си основа банда“, заявява музикантът Брайън Ино.

За Мориси например срещата с Рийд била преобразяващо преживяване. „На 12 сам отидох да гледам Лу“, признава бившият фронтмен на Smiths пред Telegraph. „Сега ми изглежда странно да си представя 12-13-годишен да отиде съвсем сам да види някой като Лу Рийд, който тогава пееше само за транссексуални, хероин, смърт, красотата на смъртта и невъзможността да живееш“.

„Харесва ми мрачната им страна, но също и поп мотивите на Velvet Underground“, казва Мартин Гор от Depeche Mode, написал почти всички песни на електро-рокерите. „Правил съм кавър на тяхна песен (Candy Says) и те бяха една от най-важните групи за мен“.

Когато не искал да ходи на интервюта, Лу Рийд пращал някой от феновете, които пътували с групата му по концерти, и в повечето случаи журналистите изобщо не се усещали.

На сцената носи слънчеви очила, защото не може да понася вида на публиката. Гаври се с евреите, след което добавя, че самият той е евреин /по бащина линия/. За вярата си казва:

Моят бог е рокендролът. Затова е жизненоважно непрекъснато да свиря.

През целия си живот злоупотребява с наркотици и алкохол, освен това е ужасен скандалджия и побойник. 

През 1972 година напуска групата и започва самостоятелна кариера, като издава над 20 албума. Не слиза от сцената до последните си дни и въпреки буйния си начин на живот доживя до 71 години.

Напусна ни на 27 октомври 2013 година, като ни остави велика музика и следните слова:

Музиката е всичко. Хората би трябвало да умират за нея. Хората умират за какво ли не, не разбирам защо не умират за музиката?!

Не мисля, че някой има право да бъде морален компас на друг. Може би слушането на моята музика не е най-добрата идея, ако живеете много ограничен живот. Или може би е.

Способен съм да създавам силни вибрации само с присъствието си. Дори не е нужно да си отварям устата.

Винаги съм вярвал, че имам нещо важно за казване и съм го казвал.

Пиша за реални неща. За истински хора. Истински герои. Трябва да вярваш в това, за което пишеш, иначе никой няма да ти обърне внимание.

Не вярвам в разкрасяването на действителността. Не вярвам, че трябва да използваме грим, за да направим нещата по-поносими.

Аз съм артист и това означава, че мога да бъда толкова егоистичен, колкото си искам.

Животът е като санскрит, прочетен на пони.

Винаги се притеснявам, когато виждам хората да пишат RIP, когато някой почине. Просто е толкова неискрено и като бягане от отговорност. За мен, RIP е претоплената вечеря на посмъртните почести.