Едно момче на 27

Едно момче на 27

Изнасилете ме”, каза той, и всички се забавляваха.

И малко след това ТОВА се случи. Без повторения, без съкращения.

Преповтаряйте си колкото искате нещата, писани за него. Приемайте го както искате, от малък кучи син до малък кучи бог, или просто едно недорасло копеленце. Но това копеленце ни разказа играта.

Показа ни ясно, тогава, как да не се губим, губейки се. Показа ни ясно какви сме. А ние не сме много добри. Защото музиката му ни го казва ясно. Както беше написано някъде наскоро: оставете музиката на Кобейн в нета, само това оставете, и се учете”. Груба перифраза, ала тази грубост е необходима.

Както е необходима всяка изискана непреходна дума. Или думите, в които се губим, в редовете на In Utero”, в редовете на Nevermind” (не по-добри или по-лоши от другите, просто Кобейн казва, че тук е вложил малко повече мисъл). В болката на всички тези проклятия. На всички тези малки-големи думи.

Думите, които продължиха, които ни накараха да повярваме. Че не всичко е в дрехите, че не всичко е във визията. Че ако душата ти е мърлява, спретнатите дрешки няма да оправят нещата.

Възродихме вярата в легитимността на една чисто нефрагментарна лирика, в една разкъсана дреха. В която едно отново загубено поколение разбра как да бъде.

Как да обича, как да мрази.

Как да знае какво е обич и възхита, любов и отвращение.           

Изнасилете ме”, каза, изнасилете ме”.

Като обръщение към вас, като омерзение към нас.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*