Една цигара

Една цигара

От Иво Попиванов

– Преструваш се, че спиш, нали, ти толкова много се преструваш.

4 часа през нощта е. Последната седмица съм спал не повече от 9 часа.

Нещата минават през мен и остават необременени от склонността ми да анализирам и да им придавам особена форма на трагизъм, отдавна изгубила чара си на хипноза за отегчените от глупостта си момичета.

Случват се и ги оставям чисти като безизходно ново начало.

Усещам дъха й. Знам, че се е взряла в мен и чака да види как си отварям очите. Повдигам бавно клепачите си. Целува ме, и ме разбира понякога.

– Ела да видиш, моля те.

Изтъркулвам се от леглото на пода. Навсякъде в стаята има копчета. Сини и черни, и бели, кафяви и червени като една песен на Робърт Смит, която ми харесва. Работи като шивачка. 12 часови смени, през които слуша радио Хоризонт, а е толкова красива.

– Все се притесняваш. За пари, за мен… Все едно, измислих ги парите… И ще купя една къща, където ще живеем само ти и аз. Ще се грижа за теб, и ти ще се стегнеш,  ъъъ… , не, не, пак ще се напиваш, защото си много сладък тогава, но няма да се притесняваш.

Не мога да премина през това отново. Спряла е да си пие хапчетата, някакви успокоителни, по-скоро барбитали, не знам, изписват й ги. Никога не я питам.

Галя я по лицето, по очите й, които светят, и ми се плачe, щото съм щастлив до болка.

– Виж ги тези копчета. Всичките.

Искам да й кажа толкова много неща, да й се карам и след това нежно да я събличам, но не мога, боли ме устната. Надявам се да съм се бил, няма да понеса, ако просто някъде съм се ударил.

– Та тези копчета всичките са различни, има и малки и големи, нали?

– Ъхъ.

– Някои са във формата на 1 лев… Когато вземем парите можем да отидем и в Париж, ще тичаме по плажа, и ще си разказваме. Щом си разкажем всичко, което имаме за разказване, ще потърсим майка ми, и тя е там, знаеш, свири на цигулка.

– Там няма море.

– Нищо, ще си купим, нали все разправяш че всичко опира до пари. Кажи ми нещо на френски.

– La fenetre, la table de informaticien mon ami et chien.

– За пръв път говориш точно на френски, но пък си толкова грозен с тези устни, като негър си.

– Приличам ли на Чарли Паркър?

– Не, разбира се, той е черен, а ти си бял. Сега ме слушай внимателно, та намираме тези копчета, които са точно като монета от един лев и отиваме до оня телефон дето някои си правят срещи, а ти не искаш щото е глупаво да се срещаме там, където всички. Този телефон пуска ресто. Ние намираме всичките такива копчета като един лев. Пускаме ги, слушаме някоя телефонна приказка, и след това си взимаме 80-те стотинки, които телефона ни ги пуска.

– Пий си хапчетата. Моля те, не издържам.

– Толкова си прозаичен. Единственото затруднение е, че ще изисква време, те приказките са по 2, 3 минути.

– Спри. – крещя й.

– Бях вчера на лекар. Каза ми, че вече не трябва да пия хапчета, и че май всичко е било заради тях.

– Какво друго ти каза лекаря?

– Ами каза ми, да си намеря някое момче и да му дам всичко от себе си.

Не съм вярвал толкова никога. На никого.

– Освен това за всичко съм помислила. Знам, че ще се чувстваш гадно, от това, че ще използваме така телефона и за това ще се грижим за него и най-важното, ще го обичаме само точно толкова, колкото се обичаме ние. Когато ти спреш да ме обичаш и ти стана безразлична, защото ти казваш че това ще стане, ще продължиш да ме обичаш заради телефона. Все пак нито аз, нито ти искаме телефона да се чувства използван.

Смеем се и после плачем. Пускаме си ръце и се докосваме. Не съм изпушил нито една цигара, откакто си отворих очите. Трябва да сляза до денонощния и да се върна преди в себе си да я накарам да си отиде.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*