Дьорд Петри: Шари, не ми се хили

Дьорд Петри: Шари, не ми се хили

За Автора

Дьорд Петри (1943-2000) е унгарски поет, преводач и журналист, носител на наградите „Кошут” и „Атила Йожеф”. Завършва унгарска филология и философия в Будапещенския университет. Първата му стихосбирка „Обяснения за М.” излиза през 1971 г. От 1974 г. е писател на свободна практика. Последната си стихосбирка „Докато може” публикува през 1999 г.

Шари, не ми се хили

Шари, мила, как
щастливо се хилиш, в онази твоя рокля
на ситни шарки, която носеше
още когато се събрахме.
Обличаше я рядко.
Особено много случаи
през онова лято не ти се удадоха.
Как щастливо се хилиш
на тази доста по-раншна фотография,
още живееше с един доста
по-раншен мъж.
Хилиш се пред стената.
И изглежда, сякаш имаш гърди – – –
Тук е и абитуриентската ти снимка.
Зъбите ти грейнали
в усмивка
ала Одри Хепбърн.
Роклята с щамповани
ситносини шарки
я подари
на някоя си Жофи или Жока.
Ти със сигурност носеше сини гащички.
Защото когато приятелката ти
изпробва роклята,
се наложи да я съблечеш.
За пробата, разбира се, трябваше и тя
да свали своята.
Помоли ме: „Обърни се, ако обичаш.”
Аз естествено се обърнах,
и естествено – към огледалото.
И се спогледахме в него,
тя едва забележимо ми смигна.
Ти забеляза,
присви характерно устни,
но не каза и дума.
Тя остана в роклята ти,
ти облече друга.
(Само тях трябва да си носила тогава,
онези сини гащички,
защото това беше вечерта, когато
си излязох през вратата,
за да можеш да отвориш крана на газта,
и изобщо не си мисля, че в знак на уважение към
патоанатома би навлякла панталони.)

Ей, че апетитни гащички бяха.
Опротивели и на двама ни:
ти да ги обуваш, аз да ги свалям от тебе.
Но в онези времена
(64–65)
още не беше достъпно това днешното
адски екзалтиращо бельо.
Когато за последно те видях,
на глезена ти висеше табелка за мъртвец,
с омразната ти съпружеска фамилия.
(Колко млади
бяхме! Аз „госпожа” не ставам!
– каза и захвърли
годежния си пръстен в аперитив
„Веселие”, където за първи път заедно седяхме.)
После мъртвешката табелка на глезена ти,
и се хилеше.
Нехайно, пепелявосиво.
А аз поисках да легна върху тебе,
да смъкна ония твои гащички,
и отгоре ми – капака на ковчега.

(Онези лайняно кафяви работни ковчези,
в които добутват подлежащия
на заравяне материал.)
На гробарите казах някаква идиотщина,
че с теб заедно – и мене,
а те рекоха, с кого се майтапя, по-точно
единият – не го спестявам
в интерес на истината – каза:
разбирал душевното ми състояние.

Душевното
ми състояние
пукната пара не струва.
На главния гробчия дадох стотачка. (Тогава още бяха пари.)
После осъмнах в еспресо бар „Симпла”,
след като погълнах усмъртителни количества.
И още същия ден без всякакво обяснение
напуснах последната си работа.
После в един друг
бар чашата с кафе падна
от ръката ми.
Но ти сега вече навеки
щастливо се хилиш:
като заблудената на въглищната рампа котка.
(Близо шест години по-късно изпод въглищата
я изкопахме. Усмихваше се.)
А ти – в онази твоя рокля
на ситни шарки, която носеше
още когато се събрахме.

Превод: Мартин Христов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*