Дъжд

Дъжд

Капките удряха по прозореца и сякаш на равни интервали гръм отмерваше отминалото време. То течеше бавно, лепкаво и мудно като дзифт.

Стаята, едва-едва осветена от мъждукащата волфрамова жичка на старата крушка, изглеждаше като затвор на мислите и на живота.

Като единствен изход към нещо по-добро сочеше прозореца. Същия този, през който наблюдаваше с омерзение обграждащия го свят. Свят на хищници и пошлост, нечисти души и намерения, в който всичките му въжделения неимоверно завършваха стъпкани в калта.

Литературата, погрешно изгради у него вяра в надеждата – да, в самата надежда. Ще дойде време и смисъл ще се намери. Трябва да се намери! Нима има причина иначе това съществуване? С течение на времето сърцето сякаш беше закърняло. Неспособно да отдава повече непоискана любов и нежност, то се бе превъплатило в камък. Чуждата болка не го докосваше, а вече и към своята ставаше безразличен. Най-страшната присъда тегнеше отгоре му – „сам сред други“. Затворът ясен – стаята. Апартамента. Работата… Той самият.

Прокара ръка през небрежно нахвърляните книги по бюрото.

Безпорядъкът царящ на него можеше да служи за олицетворение на собствения му живот. Наивни по донкихотовски романи за любов, лежаха до анализи на геополитическата обстановка и исторически очерци.

Все пак желаеше да разбере света. Как и защо си причинявахме едни на други болка? С каква цел? Нима можеш да си щастлив сред нещастни? Така и не разбра…

Силна гръмотевица разгони мислите. Видя се на ръба на прозореца гледащ към 20 метровата бездна водеща към другаде. Малките притичващи силуети с чадъри и палта му се видяха смешни. Пазят се от водата, а не могат да живеят без нея. Глупост навярно. Една от последните – повече нямаше да мисли за нищо.

Край.

Любомир Минчев

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*