Думи, с които да се задавиш

Думи, с които да се задавиш

Отново дърпам от цигарата си и докато изпускам дима, загледана в непознатата облещена точно срещу ми гледка, долавям, за сметка на гледката, позната мелодия.

Била съм в Будапеща, в Прага, в Нови Сад, все с теб, но… това тук… е нещо друго, непознато и чуждо по усет ми е, не разпознавам сплетените ни ръце и нестихващите разговори да са минавали по тая улица. И все пак, гледам напред и виждам нещо средно между остатъчната пищност на Австро-Унгария и излетия полуразрушен бетон на бивша Югославия, след ’99-та, разбира се. И нея, седи насред цялото това великолепие от разрушени светове и си тананика същата тая позната мелодия.

Когато разбира, че я наблюдавам, вдига глава и в очите и с цвят на амазонски джунгли, започват да бушуват зелени океани, тънките й пръсти понечват да обърнат и третата карта, но се спира, сякаш знае, че ме грози сигурна смърт ако го направи, защото вече е видяла моето бъдеще върху черната маса.

И все пак, го прави. Казва ми с най-монотонния и спокоен глас: „Обесеният е, не се плаши, това са подсъзнателните страхове. Те не могат да те убият наистина, а пък новият наемател на душата ти е дори по-мизерен от стария, казвай му да изхвърля боклука преди да излезе!”. Под обесения, приличащ на клоун мъченик, изобразен на изтърканата карта, стои една орхидея, чиито млечнобели цветове кървят. Извръщам глава, търсейки с поглед някоя по-малко обезспокояваща гледка.

Очите ми се спират върху шахматната дъска, която си почива пред мен и решавам да изиграя Лужиновата защита. Поне така знам, че няма как да изляза без да полудея от тоя лабиринт, което може би ще ми помогне да установя на някакво мета ниво странната корелация между това място и присъствието ми тук.

Докато правя мисловни усилия, не кой да е, а самият Жак Превер се промъква до мен и започва да шепти в ухото ми познатата мелодия, която чувам отдясно. Когато най-сетне решавам да се обърна към него, защото съвсем успешно е успял да ме разконцентрира със странния си танц, него вече го няма. Но това не пречи да се изсмее в лицето ми Джон Боулби, защото, как може да ми убегне, че Превер има съвсем ясно открояващ се избягващ стил на привързване (ха-ха)?! Нарушеното ми внимание започва да тревожи и Гледачката ми, защото било знак на лошо възпитание да не се засмея на такава шега.

Каква шега?!

Като една отнесена от тая река от думи Офелия, изпадам в забвение и в тоя момент черната пешка на Ге 6 ми се усмихва и ми говори в безобразно мръсни рими на френски, които не различавам, но, успявам да доловя…

Respire!
Cours, cours, cours!

Решавам да я послушам, какво друго мога да направя.
Хуквам в непозната посока, сред непознати сгради, по непознати улици. Любопитството ми надделява и след няколко минути, решавам, че може би вече съм в безопасност. Обръщам се, виждам дядо си, носи оръжие, тръгнал е към една от горящите сгради, същият е като на снимката, която баба държи на нощното си шкафче. Млад и с големи тревоги в погледа си. Никога след това не бях виждала тия тревоги в очите му, досега. До една от полуразрушените фасади, покрай която дядо се спуска виждам и теб. Ранен си, там отдясно, точно под гръдния кош…

Годината е едва 1940. Както казах, няма да минем по тая улица, поне ти.

А, а мелодията ще попитате коя е? Gloomy Sunday, дали някой някъде не ще се (само)обеси насред тая сюрреалистична композиция?

Oт Антихристова.