Димитър Димитров – Анимитер: Болка срещу консумация

Димитър Димитров – Анимитер: Болка срещу консумация

Поводът е новия филм на режисьора Димитър Димитров – Анимитер. Анимацията се казва „20 ритника“, сценарист е Дилян Еленков. Филм за болката, любовта, самотата. Досега „20 ритника“ има над 20 участия във фестивали, като световната премиера се състоя в Деня на анимацията в тазгодишното издание на филмовия фестивал в Кан. Интервюто с режисьора е специално за Lunatic.bg.

Л: За изкуството, за филма?

Д: Понякога умът ти е толкова слят с правенето на изкуство, че ти рискуваш и напускаш реалността – каквато я познава детето; преродил си се в творец.  За хората вече е трудно да разпознават изкуството ти, да го смилат и тълкуват, сложно е, защото е спуснато от истинската позиция на твореца, която е, да кажем, един метър над земята, не случайно така завършва и филма – мъжът и жената се носят един метър над земята. Сякаш всичко свършва банално, но сянката им се носи един метър под тях. Това е позицията на твореца, това е левитацията на йогата.

Л: Какво мислиш за болката?

Д: Болката би трябвало да бъде регулатор, не на амбицията, защото амбицията би преодоляла болката; може би трябва да бъде някакъв вид сензор. Във филма болката е представена като разменна монета, и не само болката, страданието изобщо. Вътрешната болка е нелечима, тоест, ако я има, това е експеримент на Вселената към нас, това е да изпита колко можем да понесем, какъв отговор можем да дадем. „Болка” е само дума, но трябва да се внимава с думите, защото живота е много цветен а те са като едни сифони, които поемат много различни емоции, обобщени в една дума. Ние казваме болка, но всъщност има много видове болки – с едни от тях сме родени, други ги придобиваме. Болката, която ни трансформира, за която си струва да се твори е единствено вътрешна, и ако в този филм тя е илюстрирана, това е защото чрез външната болка се опитваме да докоснем вътрешната; естествено затова в края на филма идва любовта, като решение за всички проблеми, на цялата негативност. Дадено е сливането на мъжа и жената в едно. По примитивен начин се опитваме да покажем решението на всички болки. Както беше казал Азарян, ако човек наистина чувства болката, която причинява на другите, той щеше да е различен. Също така ако човек заплащаше с болка консумираното от земния си престой щеше да е много по-скромен. Може би и светът щеше да бъде по-приемлив. Това са само съвременни хипотези, никой не може да каже какво е нужно, колко болка е нужна, за да възтържествува в крайна сметка разума и да се случи човека.

Л: Нещо за любовта?

Д: Това е също толкова тежък въпрос, колкото и за болката. Може би болката и любовта са съпоставими. Наскоро осъзнах, че любовта е перманентно състояние на човека, който може да раздава. Ако раздаваш, ти ще си постоянно в любов. Тоест, раздаваш любовта, защото тя не може да се задържа. Любовта не може да се консервира, не става за „после”. Тя може да бъде живяна само в момента, в който можеш да се почустваш разтворен във Вселената. Да, може да има и по-бавна любов, един вид кюмбе, която се поддържа, може да бъде и атомна любов, но самото състояние, което тя предизвиква в човека, е единственото, за което си заслужава живота. Нямам завършено образование в посока на любовта, а и мисля, че няма човек, който да е подготвен за това нещо, да каже ето, сега идва и сега си отива. Любовта е спояващо земно изживяване. Ако сме глигани, пак може да я чувстваме, но без да я разбираме или да опитваме да я задържим. Може би всички книги, писани в тая посока ни позволяват да задържим усещането, като го фиксират. Ето, ние описваме състоянието и чувството с думата „любов” – вие познавате думата, опитайте се да я задържите. Това е като да държиш в ръцете си току що уловена риба, двете ръце, в конфликт с кожата на рибата, опитващи се да задържат нещо от другия свят. И тук е конфликта, защо рибата скача и се мята, защо не стои кротко. Така е и с любовта, фиксирана от Христос, Буда или Аллах, ние се опитваме да я задържим, но нашите ръце, плът или сърце не са създадени за това. Трябва да се отворим като врата, без да използваме арестуващите сили в нас, и единственото, което можем, е да покажем вратата и на други хора.

Л: Ред е на самотата. Сподели нещо за нея.

Д: Съвременната цивилизация осъжда самотата. Представена е като лудост, изолация, болест. Темерут е този, който не отговаря своевременно, или не се усмихва широко. Идиот е този, който търси самотата. Тоест, съвременната цивилизация се опитва да атакува човека в неговата най-събираща част. Човек наистина чувства и е доволен в самотата си, но за съжаление той е излишен за света в този смисъл, за всички сили и политики срещу него. Той е атакуван с всевъзможни напитки, алкохоли и наркотици, само и само да не достигне до самотата си. Един вид, излез от самотата си, за да срещнеш другия и да се размножиш. Самотата е нещо като да правиш напук на господ, който ни е казал да се събираме на двойки и да се размножаваме. В този смисъл тя е съзнателен избор. Тя е единственият капитал, с който разполага душата. Хората, които искат да продадат нещо на човека, или да го обсебят, обикновено искат първо да го лишат от неговата самота, която е неговият храм, личен храм, не обществен. Съвременният човек драпа със зъби и нокти да избяга от самотата, да отиде на бар, да отиде на море, да отиде на планина… Самотата е израстване, колкото повече човек е в нея, толкова по-голям е шансът той да познае себе си, Космоса и безсмъртието си, защото в самотата си той ще се припознае с Вселената, ще види, че е дошъл за малко, и не е необходимо животът му да продължава дълго. Не е необходимо човек да ходи до Тибет, да предприема дълги епопеи на себеизолация; при един развит човек самотата може да бъде и няколко секунди, ако е необходимо и минути, часове, дни. Може да бъде компресирана и кратка, но е важно да я има.

Л: Защо е необходимо човек да плаща със себе си?

Д: В миналото заплащането на храната може и да е било по-брутално, може човек с копие и брадва да е гонил животни, които могат също да се обърнат към него и да го набодат или да го изядат, захапат… в момента светът не е такъв, в момента той предполага човек да е отпуснат, да е в люлката си. Днес Вселената е в най-доброто, което може да предостави на разума, а ние продължаваме да действаме със система от миналото, според която човек трябва да плати с болка, със себеунижение, себеподчинение, робство, за да откъсне ябълка или да получи измита круша с етикет. Мисля, че тук разумът печели надбягването с цивилизацията, която по една случайност е населила това чудесно място в Космоса.

Л: Какво е истината?

Д: Както е казал Петър Дънов, когато някой казва истината, слънцето грее в лицето му. В днешно време шоубизнесът, който изсмуква и последната частица истина от хората, същността на таланта им, насочва срещу тях изкуствени слънца, наречени прожектори. По този начин, подобно на слънчогледи, те могат да станат звезди и да дадат истината си.

Можете да видите филма „20 ритника“ ТУК.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*