Дилян Еленков: 11 без 15
Дилян Еленков, фото: Димитър Димитров - Анимитер

Дилян Еленков: 11 без 15

За Автора

Дилян Еленков, роден на 10 ноември 1978 година в гр. София. Изпълнител и автор на текстове и музика в група „Кака Сяра”. Пише поезия, проза, сценарии. Публикувани текстове във в. „Капитал лайт”, „Литературен клуб”, „Кръстопът”, „Литернет”, „Лик”, в.”Преса” и др. През 2011 година излиза първата му стихосбирка „Ципове, копчета, дни” (Арс), част от която е поемата „100% настроение”, която, заедно с “Малко сутрешно престъпление”, “Одеонъ” и “Естествен роман в 8 глави” на Георги Господинов, “Млекарката” на Димитър Воев и “Постиндъстриал” на Калоян Праматаров е една от избраните за проекта „Щрих и стих” на „Компот Колектив”, обединяващ шест авторски късометражни анимационни филма, базирани на споменатите поеми. Анимационният късометражен филм „Денят на кървавите венци” на Димитър Димитров – Анимитер по едноименния разказ и адаптиран по него сценарий печели множество награди, сред които за най-добра анимация на филмовия фестивал „Hollywood Weekly” в Лос Анджелис.

 

11 без 15

Събуждаш се. Вече си се събудил преди 6 часа, но не обръщаш внимание. Прозяваш се с прозявката на котката си. Тя вече е мъртва и прахта й стои в една урна до леглото ти. Не пропускаш да кажеш добро утро. На котката, на планината пред прозореца ти, на локвата, която си оставил предната вечер под теб. Разместваш пръстите си, сгърчени в конвулсивна усмивка, с която сочат посоките, в които да вървиш. Разгъваш ембрионалната си поза и сядаш на леглото. Обуваш чорапите си. След две-три глътки бира повръщаш малко. Толкова е досадно. Поглеждаш отново планината, тя вече е в мъгла. Искаш да си там, в някоя хижа, или на поляната, ала не се случва това. Затова палиш цигара, издишваш дима и му казваш, бягай в планината. Там нашите предци са строили замъци и крепости, спяли са под небето, и са ни отглеждали. С тежки лопати и мотики в ръцете си са си проправяли път, само за да можем ние някога да минем оттам. Оставили са децата и внуците си под крилото на опеката, някога изящна. Вълните от скромност не достигат своите почитатели, затова понякога се налага лопатите и мотиките да работят в обратна посока, което нетипично забавя копачите, които неминуемо вярват в своята стъпка и след две-три завъртания се изправят с лице срещу съдбата си. 11 без 15. Изминаха 6 от двата часа, надяваш се това да не продължи дълго. Ала то продължава, и не спира да се връща към своята осезаемост, твърде искрена за деня. Това е стая, чиито изход е само един. Ти ще минеш през него, когато си готов, а ще си готов, когато минеш през него. Съдбата е кучка на кръстопът. Не след дълго ти ще спреш, ще седнеш на пътя, и другите ще те питат: отказа ли се? Ти ще се усмихваш в лицата им, защото знаеш неизречимия отговор. Понякога това е тежко, особено когато те ритат, ала решението е едно и винаги е било едно – да се обвържеш с тази превратност, в която най-искрено вярваш, и може би ще построиш. Тъгата няма съдба, тя следва своите неизвървяни стъпки. И ти се навеждаш да я целунеш, ала стрелките са се размили, и ти не разполагаш с идеята къде точно да насочиш усилията си. Затова лягаш, вдигаш ръце и крепиш себе си. Сътворяваш Вселената отново.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*