Дилян Еленков: Тишина
Дилян Еленков

Дилян Еленков: Тишина

Май започна през май. Кръгова конфигурация. Д я забеляза още през декември. Беше кръст от три листенца. Не му даде сили да ги откъсне.

Сутрин поглеждаше към тях, белязвайки ги с милостта, която се изразяваше в неизтръгването им от пръстта. Полека падна сняг. Падаше всеки ден.

3 месеца.

Когато дойде април снега се стопи. И листенцата се подадоха отдолу, както се бяха подали още преди да бъдат засипани от зимното им състояние. Те бяха възхитителни, чудни, съществуващи, преживяли ледовете, на които бяха подложени, без каквато и да е грижа.

Д разбра посланието. Всяка сутрин я поливаше. Разбираше, че е специална. В един момент малката саксия се оказа недостатъчна за корените. Д забеляза това. Изпита болка. Изпита разбиране. Изтръгна я от малката саксия. Изпита трепет. Имаше това усещане за създаване, за сътворение. Прегърна я. Леко пристъпи назад. После се обърна.

Внесе я в стаята си. Остави я в ъгъла, където той бе стоял толкова пъти преди. Обзе го утеха.

Бавно отстъпи назад. Спомените идваха един след друг. Как я засади. Кога я засади. Защо я засади. Той ли я засади?

Д отстъваше назад, питайки се. Д отстъпи назад, в своята възхита и в своето преклонение. Бавно, много бавно отиде при водата, от която взе малкото необходимо количество, което му бе нужно за нея.

Когато се върна, първоначално не можа да я намери. Беше я оставил до прозореца, ала сега не беше там. Озърна се, но не бе достатъчно. Тогава чу този звук, в онзи ъгъл, в който не смееше да погледне.

Той познаваше добре този ъгъл, ала той вече не приличаше на себе си, това не бе ъгъл, а еднозначен вектор, сочещ към пръстите на Д. Д се приближи към стрелата, която затрепера, и с приближаването на Д изсмука желанието за близост на Д и го накара да изохка.

Д отстъпи, после последва стъпките си в своята памет, после се протегна. Векторът се приплъзна, сочейки единствената посока, от която Д се боеше.

Нямайки какво да стори, Д се отправи натам. Крачките му се превърнаха в следи. Следите му не оставиха нищо. Той се приближи. Знаеше защо става това.

Беше готов. Беше готов още от края на зимата. Беше готов от началото на пролетта. Това беше сянката, която бе посял. Която бе поливал. От която не се отрече. Той я желаеше.

И тя го очакваше. Д пристъпи напред. Листата обгърнаха глезените му. Той коленичи. Листата се плъзнаха по гръбнака.

Вината обгърна очите. Вече не се питаше колко още ще продължи. Бе обгърнат от последната, запазена единствено за него, тишина.