Нинко Кирилов: Джулиан Мур

Нинко Кирилов: Джулиан Мур

Разказ от Нинко Кирилов

Един делник в края на септември денят възкръсна като оросена бяла орхидея, а тя лениво се събуди. Клепките ѝ потрепнаха колибрено, отлепиха се, сродиха я отново със света. Тя се усмихна, протегна се сякаш беше чуплива и не побърза да стане от леглото.

(Ки:) – Защо я описваш сякаш досега си я наблюдавал като някакъв перверзник как спи? Малко е creepy така, какво ще си помислят хората?

(Аз:) – И Маркес в един разказ наблюдава една жена как спи в самолет, пък я описва доста по-емоционално, детайлно и с нескрит копнеж.

(Ки:) – Така ли? Не съм го чел това. Хубав ли е разказът?

(Аз:) – Екстра си е, нищо му няма.

(Ки:) – Добре, да се върнем на твоята история, че ми е интересна.

(Аз:) – А, благодаря ти, хайде.

Ходилата ѝ се протегнаха извън полупрозрачната завивка, леката деформация от годините носене на тесни обувки на висок ток вдиша въздух паралелно с нея от отворения прозорец. Вече седнала, тя прибра косата си с изящни и отработени движения в голямата шнола, която я беше чакала на нощното шкафче. После се пресегна за копринения халат. Бедрата ѝ потрепнаха в първоначалното усилие да изправят все още съненото ѝ тяло, да го понесат към прохладната вода, която чакаше да полее дланите ѝ в банята. Стъпваше босо, безшумно и изкусително.

(Ки:) – Ами ако сега пак ѝ се доспи и се върне да си дремне, а? Ще е безсмислен целият разказ, защото ще трябва просто да описваш как спи.

(Аз:) – Разбира се, от нея зависи всичко.

(Ки:) – Не можеш ли да направиш историята по-интересна, ако случайно тя заспи?

(Аз:) – Не, извинявай.

Отвън септември ухаеше на липи, което я изненада, но не много. В душата ѝ имаше черен огън, светлина и нощ едновременно, но очите ѝ вече се движеха по-бързо от крайниците. Нямаше, нямаше време за губене. Денят беше дошъл, без да я пита, понеделник, сладък вкус на езика, лек полъх през прозореца. Тя подреди цветята в голямата ваза, отвън се носеха песни на непознат език, чиято цел беше да заглушат тишината. Халатът увисна на закачалката в банята, увисна като девствено сърце, а тялото ѝ, бяло, с лунички-пръски божествена боя, под душа, под небето някъде над тази хотелска стая, под света, който сякаш познаваме, сияеше.

(Ки:) – Гледаш я, докато се къпе? Това не е ли малко, така, прекалено?

(Аз:) – Можеш ли да мислиш за мен като за дух, безплътен разказвач, който просто я наблюдава без користни цели, без плътски желания?

(Ки:) – Мога.

Не използва халат, хавлия или каквото и да е друго пособие да отнеме капчиците вода от кожата ѝ. Косата пада на раменете, като попива няколко от тях, но това е всичко. Скрива се от никого зад вратата на гардероба, облича се. Уханието ѝ е в цялата стая. Добавя към него и лек парфюм, рокля, обувки. Взима малката си чанта и излиза. Вратата зад нея кинематографично се затваря съвсем тихо.

* * *

Туристът стоеше на ръба на покрива. Беше се промъкнал покрай охраната, беше чакал повече от час, за да има време да отключи катинара за старата врата към малкото стълбище. Вятърът горе беше по-силен от този долу. Беше различен. Дързък. Беше предназначен само за него. Тя нямаше как да бъде негова. Беше невъзможно изобщо да го забележи. „Ти си обикновен, ти си никой“, щеше да си помисли тя, ако го видеше, да, чуваше мислите ѝ, нямаше да ѝ е интересен с нищо. Бледото му лице, изпитите му страни, смешната му слаба фигура под избелелите дрехи. Нямаше как нещо да се случи помежду им, макар че той сякаш я познаваше по-добре от всички. Всяка извивка на лицето ѝ, движенията ѝ, значението на всеки неин поглед. Тя никога нямаше да узнае това, което може би правеше дългогодишните му усилия безсмислени.

(Ки:) – Защо „може би“? Така като гледам, от „може би“-то няма особена необходимост, извинявай, че се меся.

(Аз:) – Може да е съвсем умишлено.

(Ки:) – И сменяш времената, както си искаш!

(Аз:) – Да, така правя.

Въртящата се врата на хотела си върши работата, токчетата ѝ изтракват по тротоара. Носи и слънчеви очила. Чантата е на сгъвката на лакътя. Вятърът не гони сухи листа, а роклята ѝ, косите ѝ, червилото по устните ѝ. Гони нея, следва я. Покрай стълбовете, които пречат на автомобили да паркират пред хотела, такситата, които есенно я наблюдават с големите си очи. Ето, дори покрай онзи квадрат, ограден от полицейската лента. Самоубиец. Тялото беше покрито. Униформени наоколо отклоняваха любопитните минувачи. А тя се отдалечи, по-чиста от въздуха между покрива на хотела и тротоара под краката си.

THE END

(Ки:) – Мисля си, че може тя да е скочила, а ти да си се объркал. Понякога всички се объркваме, не те виня – толкова хора и детайли, толкова септемврийски утрини и непознати градове, толкова влюбени самоубийци. Може просто тя да е излязла на балкона на хотелската стая, да е протегнала настрани изящните си длани, да е отпуснала тяло напред. А вятърът да я е понесъл над този град, където всеки истински мъж иска само да наблюдава за естетическа наслада полетите на красивите жени.

Разказът е част от дебютната книга на Нинко Кирилов – „Двойници и животни“; изд. Black Flamingo 2013 г. 

Повече от Нинко Кирилов тук

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*