Джеймс Хадли Чейс от „Банишора“

Джеймс Хадли Чейс от „Банишора“

В началото на 90-те години на отиващия си славен 20 век в България нещата не вървяха добре. В София хората бяха тъжни, а по сергиите имаше повече книги на Джеймс Хадли Чейс от където и да било в света по това време.

Събуди се от слънцето, промъкнало се през счупената от сина му щора. Полуотворил едно око се загледа в поредната дупка от цигара в мокета и се загуби в миналите дни. Събра сили, изплю се някъде наоколо и стигна до банята. Изми се на тъмно и се завърна в стаята, която хич не му се напускаше в последно време.

Седна на пишещата машина и продължи от където бе стигнал вчера:

„Детективът Марк Гърланд остана пред къщата на Джеси цялата нощ. Рано сутринта високият мъж се измъкна през задната порта, качи се в БМВ-то и отпраши с мръсна газ“.

Трябваха му едва няколко часа, за да приключи дневната си норма – 20 страници.

Вече пишеше механично. Взимаше героите на готово и ги нареждаше в банални крими фабули. На няколко пъти се изкушаваше да вкара нещо повече от себе си, но то не се приемаше добре от издателите и без обяснения редакторът му – негов бивш колега от славянската филология, го отстраняваше.

Свършвайки главата с убийството на Джеси, запали цигара и се загледа в счупената щора. Бягаше му само заглавието.

След развода жена му пускаше детето при него със скандал, но напоследък сама го търсеше. Опитваше да започне на ново и й трябваше време, свободно от майчински задължения.

На него обаче въобще не му се почваше наново, а и се сети, че няма нищо по-тъжно от фалстарта.

Някъде по това време се стресна от миризмата на изгорялата до филтър забравена цигара и в следващия момент изтрака силно:

„Истинските мъже не пият коктейли“.

Така свърши работният вторник или май петък бе.

Откакто напусна института в знак на протест срещу нещо, което веднага забрави, дните му се сливаха и се разбиваха в отделни кадри само от срещите със сина му или някоя друга пиянска изява.

По това време беше много на мода да се протестира, а и да се напуска.

Той обаче се ограничи само с бачкането, жена му – не. Сега беше решила да напусне и България, като не планираше да направи това сама. Нямаше как да я спре, а разправиите на тема „детето“ работеха по-скоро в обратна посока.

Запали поредна цигара и си сипа останалото в старата бутилка „Джони Уокър“, която баща му използваше за собственото си производство. Запълни ограденото от петна сърце на масата с буркан кисели краставички и се излегна по гръб на дивана, кръстен на котката Дива.

Тя се обърна и намигна с жълто око точно преди да се скрие зад ъгъла, а на него му стана тъжно, изтръска цигарата върху гърдите си и си помисли „да, посткомунизмът е по-кофти oт постпънка“.

Иво Попиванов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*