Георги Марков: Софийското море*

Георги Марков: Софийското море*

На спирка „Павлово“ по линята на княжевския трамвай дълги години стоя един голям надпис: „Тук ще бъде пристанище Павлово“.

Под надписа беше нарисуван корабоплавателният канал Панчарево-Павлово и бяха означени пристанищата. Зная, че някои от слушателите веднага ще си спомнят анекдота за крокодилите, които ще се въдят в софийски води, за вицовете как ще да превърнем лопатите в гребла, за въпроса — след като ще имаме вода за море и канал, ще можем ли да си поливаме чат-пат и цветята. Но повечето от тях ще си спомнят за онази тъжна поредица от неделни дни, през които всеки простосмъртен гражданин на София трябваше да дава своя безплатен труд за създаването на софийското море.

Вероятно мечтите за преобразяване на природата са нещо много хубаво, най-малкото стимулират въображението. Красиво е човек да си мечтае да види Голо бърдо обрасло във вековна девствена гора, или Владайската река потънала в тропическа растителност като Ропотамо, или пък Дунав, заставен да тече нагоре, по Искърското дефиле, да пресече Шопския край и влезе в коритото на Марица.

Някои биха мечтали да видят в България финландски езера, други биха искали алпийски красоти, трети — портокалови дървета и маймуни. Въпреки че природата е дала на нашата земя колкото искаш красота — рилските езера може би са по-красиви от финландските, Пирин изглежда почти алпийски, Кюстендилските ябълки в никакъв случай не са по-лоши от портокалите, а маймуните и без промяна на природата се срещат тук и там. Затова не ми е ясно как се бе родила у нашите партийни и държавни ръководители идеята да имаме море край София. Съвсем не ми е ясно как тази идея от детинска фантазия се бе превърнала в държавна строителна програма, която влезе в действие.

Ако някой от новите ръководители на страната беше поискал да преместим Витоша или да зарием Владайското дефиле, това би ми се сторило може би по-оправдано от гледна точка на нормално мислене. Все ми се струва, че произходът на тази Червенкова мечта е съветски. Защото веднъж чух на събрание следното обяснение: „Щом Москва може да има плавателен канал, Москва-река, защо София да няма нещо подобно!“

Така че, пренасяйки всички скъпи на тях подробности от романтичния им живот в Съветския съюз, нашите партийни ръководители решиха да пренесат и Москва-река. От икономическа, техническа и естетическа гледна точка реализирането на тяхната мечта за море край София беше толкова абсурдно, колкото и създаването на пустинен оазис край Пловдив.

Предполагам също, че названието „софийско море“ също дойде по линията на помпозните имена, които инфантилни младежи обичат да произнасят, за да смайват околните. Бедата в цялата работа е, че такива инфантилни младежи управляваха страната ни и притежаваха власт, с която биха могли да се опитат да развъждат крокодили във Владайската река. Слава Богу, че нямаше крокодили в Москва-река. Отгоре на всичко за цялото това мероприятие друг плащаше. Може би нещата биха звучали малко по-другояче, ако Политбюро, Централният комитет и другите отговорни другари сами се бяха запретнали да копаят и накрая заплатеха всички разноски по осъществяването на мечтите си. Но последното нещо, което човек може да търси у този вид хора, е чувството за отговорност.

И така, в началото на петдесетте години, при напълно разстроено стопанство, мизерия, оскъдица и глад из цялата страна, ние бяхме призовани да започнем строежа на софийското море, което щеше да се състои от система канали и езера. Доколкото ми е известно, много от консултираните технически специалисти се бяха изказали решително против тази неоправдана глупост. Но въпреки това партията пусна в действие своя мотор и тежко на този, който дръзнеше да оспорва проекта.

Всеки гражданин на голяма София беше задължен да даде известен брой работни дни, които варираха от 3 до 20 (доколкото си спомням). И тъй като почти всички тия хора работеха, то отбиването на ангарията отначало ставаше за сметка на почивните им дни или на годишните отпуски. Ала изглежда, че на вожда, който гореше от нетърпение да плува с яхта от Панчарево до Павлово, това се видя твърде бавно и недостатъчно. Внезапно беше издадено нареждане, което за няколко години всяко лято и есен разстройваше значително нормалната работа на предприятия и учреждения, а именно ония, които имаха да отбиват трудови дни за канала, да правят това в работно време. Всеки у нас си спомня хаоса, който настъпи навред, когато значителна част от служители и работници биваше извеждана всеки работен ден край София, за да копае за мечтата на Червенков и неговите наследници.

Маса гишета и важни бюра трябваше да затворят, хора, изпълняващи важни функции в производството, трябваше да оставят текущата си работа и да отидат да копаят. Главната тежест падна върху чиновниците, които по онова време бяха смятани за нещо като лентяи. Ние се събирахме на определени пунктове рано-рано заранта, след това пристигаха камиони, ние се качвахме и с песни пристигахме на съответното място, което представляваше някакъв безнадежден ров. Голямата част, разбира се, бяха жени и момичета, които никога през живота си не бяха хващали кирки и лопати. Резултатът от тяхната работа беше почти плачевен.

Повечето от тях така стояха, приказваха си и въобще не похващаха работа, въпреки настойчивите апели на съответния отговорник.

Аз лично се съмнявам дали средното количество изкопана пръст по време на всички трудови дни надхвърля една кофа на човек. Милиони работни дни бяха пропилени за нещо, което два багера можеха да свършат за един месец. Отгоре на всичко времето съвсем не покровителствуваше идеята за изкуственото море, често валеше дъжд и сума народ се изпоразболя, така че след трудовите дни по работните места се появяваха вместо хора медицински свидетелства. Но партийното и държавното ръководство настояваше.

Тогава се запитах — защо те всъщност не приложиха сериозна строителна техника, защо не използуваха масово машини! Отговорът неизбежно беше — защото на построяването на изкуственото море се гледаше не само като на строеж, а преди всичко като на средство за тероризиране на хората, за упражняване на непрестанен натиск върху тях, за изнасилването им, за провокиране на нервните им системи, защото онзи, който внезапно въстанеше срещу тази лудост, се изпращаше на доста продължителен трудов курорт край Дунава или другаде.

И трябва да кажа, че провокацията беше огромна, защото аз поне не познавам нито един здравомислещ гражданин, който за секунда дори да е повярвал, че ще се вози на кораб около София. Дори най-фанатизирани и дисциплинирани партийци мърмореха и казваха „На гол корем — чифте пищови“.

Някои средни партийни ръководители, които имаха важни производствени задачи, остро възразиха срещу отклоняването на хората им за морското строителство. Въобще надигна се цяла вълна на разума срещу лудостта. Но въпреки това работата по каналите край София продължи. Вече съм забравил колко години трая това, може би седем, може би повече, защото беше нещо обикновено да потърсите някого и да ви кажат: „Ами той отбива трудова на канала.“ Едва ли друг обект в България е предизвикал повече псувни и проклятия от софийското море. Колко пъти чиновничките от предприятието, където работех, са плакали, че не могат да дадат неделите на децата си, а трябва да ги жертвуват заради маниащината на шепа безотговорни ръководители.

Постепенно с годините работата по каналите започна да намалява, но дълго време тя не спря. Партийният и вестникарският ентусиазъм за корабоплаване през боянските ливади се изпари, но хора продължаваха да се изпращат да копаят — просто така, да се намират на работа, въпреки че едва ли някой вярваше в това прехвърляне на пръст. И така нещата продължиха до началото на шестдесетте години.

Спомням си добре — бях в „Литературен фронт“ този ден, когато главният редактор Гошкин с презрение съобщи, че инженери били открили, че ако се пуснела вода в канала Павлово-Панчарево, цяла София щяла да се издави. Каналът, който беше на по-високо ниво от града, бил пропускал, а освен това имало и някакви стари римски канали, които щели да наводнят София. И така официално се сложи край на първия акт от комунистическата трагикомедия, наречена „софийското море“, а именно копаенето на морето. Но хората биха били големи оптимисти, ако си мислеха, че с това се свършваше. Защото следваше второто действие — „зариването на морето“, което трябваше да бъде направено от същите ръце на обикновени и безправни хора у нас, които бяха правили копаенето. И това зариване също отне години и предизвика същите псувни и проклятия.

Бях вече на работа в издателство, когато мои колежки отиваха да зариват. Достоевски в своите „Записки от мъртвия дом“ разказва за различни наказания, налагани от директора на сибирската каторга, някакъв майор изверг, който имал налудни идеи и наричал себе си „Цар и Бог“. Каторжниците били в състояние да понасят и най-трудните изпитания, но онова, което бе ги смазало напълно, било чувството за безсмислица. Ако, пише Достоевски, ни наредеха да наливаме вода в каца без дъно. Софийското море, или, ако щете, плавателните канали край София бяха такава каца без дъно, в която изчезнаха не само трудът и парите, но и отговорността за тях.

И така след много години на копаене и зариване една нощ надписът на спирка „Павлово“ „Тук ще бъде пристанище Павлово“ изчезна. Както опитните криминалисти заличават умело всички следи на извършеното престъпление и прикриват всички улики, така и у нас днес едва ли ще намерите останали следи от канали, кораби и пристанища в землищата на Драгалевци, Симеоново или Дървеница.

Но едно нещо не може да бъде изличено въпреки времето и неспирния заглушаващ паметта вой на партийните високоговорители — спомените на хиляди и хиляди хора, които и до ден днешен повтарят в разни варианти думите на оня драгалевчанин, който, когато го запитали защо е закъснял за работа, отговорил:

„Ами чеках параходо да дойде… па като не дойде, тръгнах пеша…“

За мен тази злощастна история за „софийското море“ е извънредно забележителна, защото по най-красноречив начин разкрива типичната безотговорност на режима. Нека започна с това, че в коя да е буржоазна държава подобна идея още от самото начало щеше да бъде посрещната с ураганен огън на опозицията, щеше да бъде разнищена до дъно, щяха да бъдат изнесени на показ стопанската и техническата несъстоятелност и нейното провеждане вероятно щеше да доведе до падане на правителството. У нас не стана нищо подобно. Критичните гласове, доколкото ги имаше, бяха зад вратата или под юргана. Безотговорната и продажна наша преса не обели нито дума. Въпреки че едва ли имаше главен редактор, който да не смяташе цялата работа за лудост. Когато партийните и разни други обществени организации у нас днес претендират за някакъв вид честност, трябва да кажа, че историята със софийското море дамгоса и тях с неизличимия печат на безчестието. Нито една партийна организация не дръзна открито да възрази срещу това разхищение на човешки сили и материали. Партийният морал тук се изрази в неговия най-точен образ — заешкия. Угодничеството и сервилността от това време са зловещ предвестник за всякаква бъдеща маниащина или лудост на ръководството.

Забележете — до ден днешен под никаква форма не беше направена каква да е критика, самокритика или забележка по отношение на цялата история. Не бе потърсена отговорност от никого и никой не беше наказан. Чувството за отговорност, както казах, изчезна в кацата без дъно. Това, което във всяко уважаващо себе си общество е невъзможно, у нас беше в реда на нещата. Или може би отново невидимите и незнайни врагове бяха виновни?

Понякога, като си припомням проливните дъждове и мокрите до кости, свили се в калта под Драгалевци машинописки, секретарки, чертожнички, лекари, зъболекари, медицински сестри и т.н., се питам: с какви очи нашите вестници вдигат аларми до небесата за това, че един продавач на кисело мляко „леко ударил кантара“ или пък някакъв работник задигнал дреболия за двайсет стотинки? С какви очи те се занимават с дребни кражби, дерибейства и произволи, а останаха напълно слепи към една толкова обемиста „морска“ история? Що за морал е да се търси отговорност от кондуктори, портиери и метачи за дребни провинения, а да се отминава едно от най-големите и безотговорни разхищения в нашия живот? За какъв вид гражданска честност говорят партийните агитатори, същите, които качваха хората в камионите на два пъти — за да копаят и за да зариват? Нямаше ли в целия Централен комитет една честна душа да стане и да запита открито: „Кой ще плати сметката?“ За какво комунистическо верую ми скандират дузина поетчета, когато въздухът звънтеше от тази подигравка с цял народ?

А може би всички те нито знаят, нито помнят, защото никой от тях не бе ходил нито да копае, нито да зарива софийското море.

 

  • от „Задочни репортажи за България“.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*