Влак НАДЕЖДА

Влак НАДЕЖДА

Oт Андрей Лидиев

Кръглият самолетен прозорец е замръзнал, човекът до мен се върти в дискомфорт, сякаш съм го почерпил с хапче ritalin от моите.

Бавно спираме и се изнизваме вън. След това по стълбата се влачим надолу, а накрая мен никого не ме чака.

Не съм засегнат, защото и без това имах планове, които включваха това.

От терминала поглеждам нагоре към наивно чистото софийско небе.

За декември, това ми се вижда неестествено, сякаш разголва града и кара контурите му да пулсират в тон с прескачащите сърца на обитателите му. Таксито, миришещо на пот и цигари, потегля към центъра.

Шофьорът, слава Богу, не е разговорлив, което ми позволява съсредоточено да гледам през прозореца през цялото време.

Вече десет минути стоя на едно площадче и гледам сенките наоколо.

Тези хора сякаш не вървят, а капят ,гмуркащи се в мъглата и оставяйки след себе си диря,като от особен вид градски охлюви залазили в сив градски танц по спирките, тротоарите и кафенетата.

Имам среща с една приятелка, или Мел, както държи да се обръщат към нея.

Замислям се дали ще мога да я различа сред всичко това наоколо. Обзема ме глупаво усещане за съжаление към нея, още преди да съм я видял.

След това се замислям дали това, всъщност, не е някаква извратена форма на самосъжаление, но нямам време да продължа, тъй като я виждам в далечината, да пърха към мен. Тя се затичва и силно ме прегръща.

Аз така и не мога да реагирам и просто откликвам с рехава прегръдка и бодри потупвания от дискомфорт по нейния гръб.

Поглежда ме странно, но някак си с разбиране,за което съм ѝ благодарен. След това вади някаква спринцовка с кафеникава течност в нея. Иглата е огромна и от нея боли.

– За да се изправят огледалата в теб – казва тя, изпразвайки спринцовката във врата ми.

Първоначално съм бесен и объркан, но след това започвам мислено да ѝ благодаря. Нищо не мога да кажа, но виждам, този път виждам!

Хората ме гледат, аз тях също. Взаимно си благодарим. Ние всички съществуваме, тук на този площад. С по една игла във вратовете ни, но пък всичко е наистина цветно.

Няма сенки, има само лица.

Повече от Андрей Лидиев – тук.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*