Хорхе Луис Борхес: Етичното суеверие на читателя
Борхес 1968, Уикипедия

Хорхе Луис Борхес: Етичното суеверие на читателя

  • „La supersticiosa ética del lector“, 1932
  • Превод: Румен Стоянов
  • Издателство „Парадокс“, София, 1994 г. /Chitanka.info

Сиромашкото положение на книжнината ни, неспособността й да привлича са предизвикали едно суеверие на стила — един разсеян прочит с частични внимания. Боледуващите от това суеверие разбират под стил не ефикасността или неефикасността на една страница, а привидните сръчности на писателя: неговите сравнения, акустиката му, пунктуацията и синтаксиса му. Безразлични са към самата убедителност или гамата емоция: търсят техничарства (думата е на Мигел де Унамуно), които ще ги уведомят дали написаното има право да им се харесва или не. Чули, че употребата на прилагателното не бива да е изтъркана, ще са на мнение, че една страница е зле написана, щом няма изненади в свързването на прилагателните със съществителните, макар главната й цел да е осъществена. Чули, че сбитостта е добродетел, имат за сбит този, който се бави в десет къси фрази, а не който борави с една дълга. (Нормативни примери за това мошеничество с краткостта, за това сензационно щуреене може да се подирят в речта на прославения датски държавник Полоний от Хамлет или на естествения Полоний — Балтасар Грасиан.) Чули, че близкото повторение на някои срички е неблагозвучно, се преструват, че в проза то ги бодяло, въпреки че в стих им доставя особено удоволствие, мисля, също престорено. Сиреч, не се взират в ефикасността на механизма, а в разположението на частите му. Подчиняват емоцията на етиката, на един по-скоро необсъждан етикет. Толкова се е разпространила тази скованост, че вече не остават читатели в наивния смисъл на думата, а всички са потенциални критици.

Толкова възприето е това суеверие, че никой не ще посмее да приеме отсъствието на стил в попаднали му творби, още повече, ако са класически. Няма добра книга, без да й е приписвана стилистика, която никой не може да подмине — с изключение на самия писател. Нека да ни бъде пример Дон Кихот. Испанската критика, пред доказаната прекрасност на този роман, не е поискала да мисли, че най-голямата му (и може би единствено неопровержима) стойност е психологическата и му приписва стилови надарености, които на мнозина ще се видят загадъчни. В действителност достатъчно е да се проверят няколко новоредия от Дон Кихот, за да се усети, че Сервантес не е бил стилист (поне в сегашното акустично-декоративно значение на думата) и че са го интересували твърде много съдбините на Кихот и на Санчо, за да допусне да се отвлича посредством собствения си глас. Острота и изкуство на изобретателността от Балтасар Грасиан — тъй възхвална за всякаква проза, където се разказва като Гусман от Алфараче, — не се осмелява да си спомни за Дон Кихот. Кеведо на шега стихоплетства за неговата смърт и забравя за него. Ще стане ясно, че двата примера са отрицателни; Леополдо Лугонес в наше време изказа едно изрично ясно съждение: „Стилът е слабостта на Сервантес и пораженията, причинени от нея, са били сериозни. Цветова бедност, структурна неувереност, задъхващи се новоредия, които никога не улучват края, развиващи се в несвършващи омотавания повторения, несъразмерност, това е заветът на ония, които, не виждайки във формата друго освен върховното осъществяване на безсмъртното творение, са останали да гризат черупката, чиито грапавини скривали якостта и вкуса.“ (Йезуитската империя, с. 59) Също и нашият Грусак: „Ако трябва да се описват нещата каквито са, ще трябва да признаем, че една голяма част от творбата е с прекалено слаба и немарлива форма, която преспокойно оправдава онова, за скромния език, което Сервантесовите съперници му вменяват. И тук думата ми не е единствено и главно нито за словесните несъстоятелности, за нетърпимите повторения или усуквания, нито пък за откъслеците тежка високопарност, които ни сподавят, а за обикновено изнемощялата съчлененост на тая проза, предназначена да се чете край масата след вечеря.“ (Литературна критика, с. 41) Проза за четене край масата след вечеря, проза разговорна, а не декламирана, такава е Сервантесовата и друга не му е нужна. Представям си, че същата тази забележка ще бъде справедлива в случая с Достоевски или с Монтен, или със Самюъл Бътлър.

Тази суетност на стила става куха до една друга, по-патетична суетност — тази на съвършенството. Няма метрически писател, колкото и случаен и нищожен да бъде, който да не е изваял (глаголът обикновено фигурира в неговата лексика) своя съвършен сонет, мъничък паметник, съхраняващ неговото възможно безсмъртие, който новостите и унищоженията на времето ще трябва да зачетат. Става дума за сонет без пълнеж, когато целият той е пълнеж: тоест един остатък, една безполезност. Тази дълготрайна лъжливост (сър Томас Браун, Погребение в урна) е била формулирана и препоръчана от Флобер в мъдростта: „Правилността (в най-възвишения смисъл на думата) постъпва с мисълта, както водите на Стикс постъпили с тялото на Ахил: прави я неуязвима и неразрушима.“ (Кореспонденция, И, с. 199) Съждението е категорично, ала до мен не е стигнала никаква опитност, която да го потвърди. (Подминавам жизнено укрепващите добродетели на Стикс; тази пъклена реминисценция не е довод, а само приповдигнатост.) Съвършената страница, страницата, в която никоя дума не може да бъде променена без последици, е най-бързопреходната от всички. Промените в езика изличават приобозначеностите и отсенките; „съвършената“ страница се състои от тези деликатни стойности и се износва с най-голяма леснина. Обратно, страницата, имаща призвание за безсмъртност, може да прекоси огъня на печатните грешки, на приблизителните версии, на разсеяните прочити, на неразбиранията, без да загуби душата си в изпитанието. Не може безнаказано да се променя (така твърдят възстановяващите неговия текст) никой ред измежду измайсторените от Гонгора; но Дон Кихот печели посмъртни битки срещу преводачите си и оцелява при всеки небрежен превод. Хайне, който никога не го е слушал на испански, е могъл да го приветства веднъж завинаги. По-жив е немският или скандинавският, или индуският призрак на Дон Кихот, отколкото горестните словесни изкусности на стилиста.

Не бих искал поуката от това доказателство да бъде разбрана като отчаяние или нихилизъм. Нито искам да поощрявам небрежности, нито вярвам в някаква мистична добродетел на тромавата фраза и недодялания епитет. Твърдя, че доброволното отстраняване на тези две-три дребни неприятности — зрителни разсейвания на някоя метафора, слухови на ритъма и изненадващи на възклицанието или хипербатона — обикновено ни доказва, че страстта към разгръщаната тема заповядва у писателя и това е всичко. Грапавостта на една фраза е толкова безразлична на истинската литература, колкото и нежността й. Прозодийната пестеливост не е по-малко чуждоземна в изкуството, отколкото краснописа или правописа, или препинателните знаци: увереност, която съдебният произход на реториката и музикалният на пеенето винаги са скривали от нас. Предпочитаната слабост на днешната литература е приповдигнатостта. Окончателните думи, думи, постановяващи ясновидски или ангелски мъдрости или решения с някаква свръхчовешка твърдост — единствен, никога, винаги, всичко, съвършенство, завършен, — са предпочитани от всички писатели. Не мислят, че да се каже нещо в повече е толкова присъщо на несръчни люде, колкото и да не се каже изцяло, и че небрежното обобщаване и пресилване е бедност и така го чувства читателят. Техните неразумности водят до обезценяване на езика. Така става във френския, чийто израз Je suis navre обикновено означава: „Няма да дойда да пия чай с вас“ и чието aimer е било принизено до харесвам. Този хиперболичен навик във френския съществува и в писмения език: Пол Валери, герой на организиращата умствена бистрота, прехвърля едни забравими и забравени Лафонтенови редове и твърди за тях (срещу някого): тези най-хубави стихове на света (Разнообразие, 84).

Сега искам да си припомня бъдното, а не миналото. Вече се чете наум, щастлив признак. Вече има безмълвен читател на стихове. От тази тихомълка способност до едно чисто идеографско писане — пряко съобщаване на опитности, не на звукове — има неуморимо разстояние, но все пак не толкова пространно, колкото бъдещето.

Препрочитам тези отрицания и си мисля: не знам дали музиката съумява да се отчае от музиката и мраморът — от мрамора, но литературата е изкуство, съумяващо да пророкува онова време, когато тя ще е онемяла, и да се ожесточава от собствената си добродетел, и да се влюбва в собственото си разтваряне, и да ухажва своя край.