Дилян Еленков: Болнична история

Дилян Еленков: Болнична история

Разказ от Дилян Еленков

Не мислех, че ще пиша за това, но ето го пред вас. Така де, кой, по дяволите, иска да чете болнични истории? От друга страна, кой съм аз, по дяволите, че да не напиша болнична история?

Всичко започна относително добре. Всъщност и завърши относително добре, но това, с което искам да ви занимая, е това, което се случи междувременно. Междувременно се случиха много неща, но ще се придържам само към този поток от събития, които изграждат разказ в определен времеви параметър. Историята си беше такава, има-няма, един месец.

Така или иначе, реших да си оправя крака. Моят Ляв Крак. Обичам си моя ляв крак, но преди 17 години се отнесох доста пренебрежително с него, в резултат на което падайки от влакова линия счупих един гриф и се прибрах върху раменете на мой добър приятел, носейки с едната ръка грифа, с другата левия си крак. Тук повече нищо интересно не се случи, нито през следващите 17 години.

Хубаво утро, пролетно, улиците не смърдяха на канал. Доста наперено се качих по стълбите на Академията, бодро, най-вече /впоследствие доста размишлявах над тази бодрост/. На гишето Информация имаше голяма табела: „НЕ НИ ЗАНИМАВАЙТЕ С ВАШИТЕ ГЛУПОСТИ А СЕ ОГЛЕДАЙТЕ”. Без запетая. Огледах се и намерих къде е Ортопеда. Пред кабинета на Ортопеда се бяха заредили необходимия брой бабички, двама спортисти, една пъпчива и един неопределен. Едната от бабичките, която всъщност още ставаше, раздаваше щедро информация на всички: от ДВА-ДЕ-СЕТ-И-ШЕСТИ ПРЕДИ ДВА-ДЕ-СЕТ МИНУТИ СЕ ПРЕМЕСТИ ВЪВ ДВА-ДЕ-СЕТ-И-ВТОРИ. ПОСЛЕДНА Е ГОСПОЖАТА С ЛИЛАВИЯ ШАЛ. Наредих се след госпожата с лилавия шал. Веднага дотичаха със светнали очи още двама-трима. Брей, казах си, оборотно заведение. Преброих – единадесет пред мен, по 10 минути на човек, значи след час и нещо съм аз. Отворих книга с хумористични разкази и зачетох. Бях си я приготвил предварително. Междувременно на всеки втори идваха по още пет с преференции, влизаха без да чакат, да речем, по още 20 минути. Почетох. Явно Ортопедът беше доста зает и след 5 часа намерих друг на долния етаж. Чудесен, мил господин, Доцент – прегледа ме след няма и минута. Нещата потръгнаха, рекох си. Така и така, каза, направи снимка и ето, утре, звъниш на този телефон, и си готов. Еха. Направих снимка /отне 3 часа/, прибрах се и се напих.

На другия ден ми изясниха как трябва да направя пълни изследвания на собственото си физическо тяло, което всъщност ме зарадва. Какво пък, помислих, кръв, това-онова. Ще ти дадат направления, казаха. Никой не ми даде направления, така че следващите 2 седмици бяха разкошни във финансово и нервно отношение.

Помня последния преглед, май беше за алергии. Седях пред кабинета, заедно с още 5-6 като мен, една пъпчива и един неопределен. Раздавах щедро информация на всички: от ДВА-ДЕ-СЕТ-И-ШЕСТИ ПРЕДИ ДВА-ДЕ-СЕТ МИНУТИ СЕ ПРЕМЕСТИ ВЪВ ДВА-ДЕ-СЕТ-И-ОСМИ. И така нататък.

След общо 3 седмици се явих за хоспитализиране. След един ден бях приет – чистичък като сълза на новородено. Машина. Третото легло от ляво, това до прозореца, беше моето. Двама мъже имаше до мен, отдясно. Посрещнаха ме дружелюбно, с усмивки. Но забелязах болка в тези усмивки. Настаних се на леглото, почесах се тук-там, погледах през прозореца. Не бях ял и пил нищо от сутринта – така ми бяха наредили. Разгледах. И двамата до мен бяха с ОРАНЖЕВИ крака, обвити в бинтове, от които стърчаха маркучи, които отиваха в нещо като двестаграмово патронче, стоящо на поставка до леглата им. По маркучето се стичаше линия от кафява кръв, прекъсвана на места от мехурчета. Брей, тия са зле, колко по-сериозни неща занимават главите и ръцете на докторите, какво правя тук аз със своя двусантиметров хрущял. Извадих книгата с хумористични разкази. Почетох. Мина час.

Вратата се отвори с трясък и в стаята нахълтаха: 1 /един/ доцент, 2 /двама/ доктори, 3 /трима/ санитари, 6 /шест/ сестри, 1 /един/ анестезиолог, 1 /една/ анестезиоложка – нелоша, и 3 /трима/ неопределени. ВИЗИТАЦИЯ.

Пред легло №1:

Дай да видим. Аха. 35 градуса. Добре – ъгълът е добър. Утре си на 40 градуса. До 5 дни – 90! Нямаш проблеми. Ама, докторе, шината непрекъснато ми се смъква… Шината ТАКА ТРЯБВА ДА БЪДЕ! Добре, докторе…разбира се….

Пред легло №2:

ИСКАШ ли да си ходиш ДНЕС? Ама, докторе, аз не съм от града, внучката утре ще дойде да ме взима… Добре, утре ще си ходиш. Стъпваш ли? Не. Така и не разбрах за паричките… колко да приготвя? 600. Ама как, сестрата каза 300. А, това не е моя работа, аз да не съм касапин, ние ако на такова ниво ще си говорим… Да, да, докторе, сега ще звънна на внучката, ще донесе…

Легло №3 /разбирайте мен/:

А, ставна мишчица. Нали не си ял и не си пил нищо от сутринта? Не съм… Добре. Стой си така.

И излязоха. Стоях си.

След малко влезе жена с количка и храна. Остави две чинии на масичката под телевизора, погледна ме и каза – за теб, миличък, няма, после пожела добър апетит на другите двама и изчезна. Те докоцукаха до масата, взеха чиниите и започнаха да закусват. Мляскаха. После влезе санитар и хвърли найлоново пакетче върху същата масичка. Човекът с внучката посочи пакетчето и каза: това е за теб, синко. За мен, значи. Сигурно е марля, знам ли. Пакетчето беше дебело 1 сантиметър, широко и дълго 5 на 10 сантиметра.

Почетох хумористични разкази.

Тъкмо се бях зазяпал през прозореца, опитвайки се да определя къде е запад, и енергично влязоха двама с полусериозен вид. Хайде, миличък. Станах, и докато се усетя, бях пременен в пакетчето дебело 1 сантиметър, широко и дълго 5 на 10 сантиметра. Поведоха ме към операционната, и въпреки че нещата там не бяха съвсем приятни, минаха само със спомена за студ, топлата ръка на помощник-анестезиоложката с хубави очи /само тях виждах/, и фактът, че упойката не ме хвана съвсем. След това се озовах обратно на леглото до прозореца, и всъщност следващите два часа се чувствах щастлив. После повръщах три часа, биха ми разни инжекции, и като се огледах бях вързан с две тръбички. Едната прозрачна, другата отиваше в нещо като двестаграмово патронче, стоящо на поставка до леглото ми. По маркучето се стичаше линия от кафява кръв, прекъсвана на места от мехурчета. Кракът ми беше оранжев.

Човекът с градусите ме попита как съм. Екстра, отговорих. Каза, че докато ме нямало, раздали вечерята, така че съм останал без храна. Даде ми един кроасан с шоколад. Благодарих му. После пуснаха телевизора. Казаха ми така: от утре ти си Старши, ти ще отговаряш за дистанционното. Посмяхме се.

По телевизора даваха волейбол. Беше важен мач.

Още като дойдох забелязах, че телевизорът е чисто нов. Кашонът, в който беше опакован, беше сложен на перваза и не позволяваше на прозореца да се затвори. Беше ми студено през цялото време, но си траех.

По едно време попитах каква е тая работа с телевизора, не ми даваше мира. Чисто нов телевизор, все пак. Отговориха ми, че предния ден на моето легло настанили към 60 годишен човек, бай Вас се казвал, и понеже щял да поседи по-дълго, пък телевизорът в стаята не работел, дъщеря му купила нов. И го монтирали. И тъкмо го монтирали, преместили бай Вас в друга стая. Малшанс, казахме всички в един глас. Много тъжно.

Интересно, мислех си, как автомобилите влизат смачкани в автосервиза, и как излизат лъскави и ръмжащи, а ето ни нас тук, идваме бодри и пъргави, а излизаме хленчещи и влачещи се. Свободна воля, със сигурност.

Към третия гейм започнах да се унасям. Биехме. Беше към 22,30.

И точно тогава всички се разтичаха – всички санитари. Ставаше НЕЩО. Един дойде, загаси телевизора и затвори вратата на стаята с трясък. После беше тихо доста време. Пак се унесох.

Събудих се към 3 през нощта и се дотътрих до тоалетната. В съседната стая светеше – тоалетната беше обща. Там лежаха две яки момчета, кимнах им ухилен за лека нощ. Не реагираха. Усетих се, попитах ги какво става. Бай Вас е починал, казаха ми. Сърцето.

Една сестра влезе и припряно ни раздаде болкоуспокояващи. Излезе без да каже нищо. Не мисля, че някой искаше да каже нещо.

Не можах да заспя, гледах през прозореца. Разбрах къде е запад.

Изписаха ме с ден по-рано. Кракът ми отече ужасно. Докоцуках до фоайето. Там, пред асансьора, видях дъщерята на бай Вас. Стоеше права, държеше две патерици в едната си ръка. Не ме видя. До нея мъж оглеждаше трескаво всички.

Натиснах копчето на асансьора. Чух звънец, вратата се отвори, влязох, и поех надолу.

Повече от Дилян Еленков тук

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*