А Day in The Life

А Day in The Life

Към края на октомври дори и най-хубавите дни не могат да те излъжат, че ще останат. Тук, около Централна гара, есента се разбива в зимата без да предупреди. Събуждаш се и виждаш, че снегът е паднал но само, за да се превърне в кална суграшица, разливаща олющените фасади, изоставените бронзови пликчета и ставането по тъмно за работа.

Една такава сутрин Ева на няколко пъти отказа да напусне съня си, докато едно малко краче не се заби за пореден път в бъбреците й. Мъжът й вече се беше измъкнал от леглото. Усещайки че няма да може да се унесе отново, реши да го последва.

Не успя да намери чехлите си-кучета и притича на пръсти до кухнята.

Той беше седнал до прозореца и погледът му се губеше нейде отвъд. Когато я чу да влиза в стаята, без да се обръща към нея, попита:

– Успя ли поне малко да поспиш?

– Да, отдавна не съм спала така леко … – каза Ева, опъвайки се в котешка протяжка.

– Понякога сме си тайни сами за себе си.

Зелената пластмасова купа на масата бе пълна с мекици, а около нея беше избягала пудра захар. Ева приседна на стола до него и внимателно изтупа покривката, по която си личаха стари петна, но иначе беше чиста. Той все така гледаше през прозореца.

– Вдигаме главата и продължаваме, както винаги… – каза й, опитвайки се да звучи силен и спокоен.

– Едва ли, този път май няма да се получи – отвърна му Ева, като не успя да скрие изненадващото и за нея раздразнение.

И двамата се стреснаха и засипаха ги от ония минути без думи, дето са като животи.

Болестта дойде за пръв път малко, след като се ожениха. Оперираха я, възстанови се бързо и дори успя да забрави. Роди се Лука и покрай него се върна към плановете за след десет години. Малко след като тръгна на детска градина, болестта се върна. Година химиотерапия успя да я вкара в ремисия отново.

Заболя я и кръвта.

Успя да се събере някакси, но страхът вече не я пускаше и за ден. Смазваше детския смях, целувките и юнското небе. Всичко. Календари се сменяха, но той отказваше да си тръгне. До преди два дни.

Дългата й кашлица пак завърши с познатите алени отхрачвания. И най-накрая Ева успя да заспи.

– Дай да изчакаме скенера, биопсията, ако трябва. Знаеш, че понякога в тези неща две и две не е четири. Не е и пет… – прошепна мъжът й, като че ли неосъзнавайки, че вече говори на глас.
– Абе, остави ги тея… – сряза го Ева вече съвсем съзнателно.

В средата на хоризонта се виждаше ж.п-надлезът. Той вярваше, че ако по него минава влак точно в момента, в който погледне натам, нещата ще се наредят.

– Какво си се зомбирал, не искам никакви трагедии – каза Ева и го изкара от ступора му.
– Без трагедии, нали.

– Ще се боря до като има и един процент шанс, но не ме е страх и да си отида, сериозно… Спокойна съм, че те има и Лукчето остава с теб….

– Аре стига глупости, моля те!

Влакът премина само миг, след като улови надлеза в погледа си. Пътуваше за Банкя, Перник, Бургас, Санкт Петербург, Антверпен, Одеса, Хамбург, за където си искаше. След като отмина, зад празните релси останаха двата високи червени комини. Само единият димеше.

Ева си отчупи мекица, но после остави парчето в купата. Целуна мъжа си по главата и го остави да си чупи очите в прозореца. Затвори се в банята, оправи се и се усмихна насила пред огледалото. Не можеше да заплаче, но й идваше да се свие на кълбо в ъгъла и да си остане там.

Трябваше да събуди Лука, за да го закара баща му за неделния курс по английски. Отиде до спалнята, погледа го минута-две, после доближи устни до челото му, както отдавна не беше.
Лука вече се имаше за голямо момче и се срамуваше от ласките на майка си. Все още обаче се случваше понякога вечер да дойде и без да каже дума да се сгуши при тях.

Ева го разбуди внимателно и още преди да се е свестил напълно от съня го вкара в деня.

– Good morning!

– Good morning, но не искам да ходя на тоя английски – каза Лука малко разглезено, но без никаква надежда да му се размине.

– Ей, малкия, ставай да се оправяш. ОК?

– И татко казва, че е тъпо да уча английски при положение, че още не мога да говоря като хората на български … – продължи играта Лука.

– Не ми повтаряй глупостите на баща ти. Ставай, че е направил мекици и ще ги изпуснеш.

Лука се измъкна с престорено нежелание от леглото и отиде в стаята си да се облече, а тя започна да оправя спалнята.

От кухнята се чу любимото парче на мъжа й „А Day in The Life“. Той припяваше фалшиво, както само той може. Спомни си как една вечер, преди вече не си спомняше колко години, беше позвънил на вратата й с един грамофон и „Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band“. Каза й само „Повече не смятам да си ходя. Вече имам всичко, от което се нуждая, тук – теб и музика“, влезе без да се събува и се разположи на дивана в хола, слагайки краката си на масичката пред него. Повече не си тръгна.

Плочата си остана само една, а когато се роди Лука, скриха грамофона над кухненския шкаф, за да го спасят от малкото ангелче-разрушител. Там и си остана до тази сутрин.

Виеше заедно с плочата, когато Ева и Лука се появиха, смеейки се на врата.

– Аре бе, семейство! От мен мекици и музика на живо:

„Found my coat and grabbed my hat, Made the bus in seconds flat
Found my way upstairs and had a smoke, Somebody spoke and I went into a dream“.

Нарочно пееше по-фалшиво, отколкото му идваше, защото знаеше, че Лукчето обича заедно с майка си да го имитират и подиграват.

– Велико парче. Това е Ленън, оня левак Маккартни никога не може да напише такова!

– Малко съмнително е кой какво…- провикна се Ева, опитвайки се да пробие през музиката.

– 100%.

Когато песента свърши, той премести игличката в началото й, но вече намали звука.

Лука се нахвърли върху мекиците, тъпчейки се с две ръце, давейки се от смях и апетит. А те двамата се вкопчиха един в друг някъде над него и останаха за малко само двама.

По някое време Лука повдигна поглед към тях в очакване да кажат нещо и се стресна, като усети, че родителите му са някъде другаде.

– Ей, мамо, мамо – провикна се наужким, ама не чак толкова наужким.

Никой не реагира. В следващия момент и двамата едновременно се върнаха в реалността.

– Супер мекици и то без да трябва да ходим до Рилския манастир, а !?- каза баща му все едно нямаше нищо.

Обичаха да ходят до Рилския манастир, като често с Лука се шегуваха, че придружават майка му по божиите й работи само заради мекиците, които продават в двора на манастира. Болестта я накара да търси утеха в религията, но така й не усети истинска вяра. Колкото и да я търсеше.
Лука и баща му изядоха мекиците, след което майка му го изпрати да си подготви нещата за английския.

Веднага щом останаха сами, мъжът й спря грамофона и започна отново:

– Сигурен съм, че ще се оправим пак. Обещавам ти!

– Нямам сили да мина отново през това, нямам…

– Ще се справим пак, наистина. Имай ми доверие. Нали?

– Исках само да ми е скучно поне за още малко като на другите хора. Да се чудя какво да правя и да гледам как Лукчето се размотава. Да се ядосвам, че не се получават нещата, че покривът пак е потекъл….

Искаше да я сгуши, но не можеше. Беше спряла някъде по средата на думите, отпуснала се и втренчена през него.

Не издържа и избяга да се облече. Навлече дънки и един зелен анурак, който го спасяваше от необходимостта да слага нещо над тениската, с която спеше. Домъкна кецовете си от коридора и седна на спалнята, за да ги нахлузи по-лесно.

Сети се как Ева се муси, че внася мръсните обувки по стаите, но не се премести.

Лука вече се беше приготвил и го чакаше пред външната врата. Опита се да излезе от неестествената тишина с едно бодряшко „Let“s Go“, но то увисна във въздуха и се разпадна безсмислено.

Ева дойде от кухнята и гушна силно Лукчето. Обхвана го с ръце и прибра главата му към гърдите си. Лука стоеше застинал на място и не смееше да каже каквото и да е. След минута майка му отпусна прегръдката си и за втори път тази сутрин го целуна по челото. Чак сега се сети, че може би този път ще трябва да му кажат и на него.

Лука се измъкна рязко от майчината прегръдка, каза „Чао“ и премина прага на вече отворената врата. Ева по навик ги загледа в гръб и когато той се обърна, посрещна очите му и стисна зъби, за да не заплаче.

Асансьорът беше на етажа. Влезнаха и Лука натисна копчето, което преди сто години някой го бе палил със запалка и все си седеше така.

Погледна баща си в очакване сега, като са само по мъжки, да му каже под секрет какво става, както се бе случвало неведнъж. Вместо това обаче той му намигна и започна техния си каламбур:

– Далай Лапа какво казва?

– Дори и да те е страх, право напред в тъмното. – каза Лука и рязко спря, очаквайки баща му да подаде нов въпрос.

– Накрая всичко ще бъде наред, а ако не е…?

– Значи не е краят – довърши Лука, като по детски се отърсваше от тягостното усещане от вкъщи.

Качиха се в колата и двамата й се помолиха по традиция да запали. Запали от първия път и се захилиха, както си знаеха. Не пуснаха радиото. Лука заразказва някаква случка, като се въодушевяваше все повече. Баща му се смееше, когато трябваше, и от време на време задаваше въпроси малко извън историята, но все пак достатъчно, за да не остави Лукчето само в неделя сутрин.

Още преди да е спрял напълно колата, Лука се измъкна от нея и хвърли към татко си дежурното:

– Да не те чакам пак?

– Как бе, цепя the second.

Изчака да види как момчето влиза в кооперацията, скрила се там още от времето на черно-белите картички, и потегли. Не му се прибираше, а и знаеше, че Ева иска да остане сама. Веднъж му беше споделила, че повече й тежи неговата мъка по нея, отколкото болестта и всичкото останало.

Сви в последния момент по пряката от Кравай надолу само, за да кара нанякъде. Спря рязко пред железарията „Да, имаме“ и влезе с поздрав.

Купи си два метра и нещо градински маркуч, разказа вица за тоя дето глътнал гъба и намигна на момичето зад него, което за разлика от продавачката се разхили на смешката му.

Качи се в колата и пак запали от първия път.

Продължи надолу и излезе на Солни пазар, където някога имало цирк, но изгорял. След това тръгна по „Христо Ботев“ и така до гарата, откъдето му се струваше, че все някакви тъжни хора ги чакат тея влакове.

Паркира зад общежитията, които скриваха от града влаковите линии, но не изгаси двигателя.
Отвори страничното стъкло и излезе.

За пръв път усети студа тази година. Притича до багажника, извади градинския маркуч, прекара го от ауспуха през прозореца и бързо се шмугна на топло в стария „Голф“, който все се канеше да смени и все намираше защо да не го направи.

Настани се пред волана и погледът му хвана като във фотографски кадър, заминаващия нанякъде влак. Пак заваля. От ония снежинки, дето не стават за бой с топки, а само вятърът ги разнася насам натам.

 

Иво Попиванов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*