Андрей Лидиев: Отговори без въпроси
Кадър от "Андалуското куче" (1929), реж. Луис Бунюел

Андрей Лидиев: Отговори без въпроси

Събудих се замаян от острата миризма на крематориум в съня ми и още неотворил очи усетих как, някак си, дори таванът тежеше от тази миризма, приел нейния цвят на чай от радиоактивна липа.

Още повече, всяка мебел изглеждаше враждебна след всичко това, за което дори не ми се разказва, но усещам, че нямам избор, затова ще опитам.

Беше много странно.

Всичко започна пред огледалото вчера по същото време, някъде около осем сутринта.

Очите ми бяха бели, тоест ирисите.

Казах си : Деба, в такъв случай, веднага трябва да отида в Украйна в някой бардак. Там има радиоактивност.

Просто усещане, но го направих.

Тръгнах.

С колата.

Радиокативен дъжд.

Дърветата плачеха като прегърбени индустриални болтове.

Защото и тях ги обгаря същото това слънце, което не залязва никога по пътя за Украйна.

Където в крайна сметка стигнах.

Платих ѝ с нескафе и спукана порцеланова чаша.

Толкова бяхме невинни.

Толкова сме невинни.

В този безполов акт на мозъчна нежност.

Утре ще е днес – това е ясно.

А през прозореца.

Вън.

Ято анонимни самоубийци.

Отговори без въпроси.

 

Повече от Андрей Лидиев – тук.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*