Александрина Василева: Къде се крие щастието?

Александрина Василева: Къде се крие щастието?

Остават само пет минути до влака, а аз още не знам дали да се кача. Дори не знам накъде съм тръгнала. Ровя с върха на обувката си по циментовия перон. Побутвам по-големите неравности. Опитвам се да ги загладя.

Не съм се качвала на влак от цяло десетилетие, може би. И ако преди го считах за авантюризъм, то днес е просто още едно самотно занимание. Да тръгнеш някъде ей така-без посока. Просто да следиш с поглед пейзажите, които се разминават с вкисналата ми физиономия.

Колко ще пътувам?

Най-далечната дестинация е само на осем часа път. Отвъд тези километри едва ли ще намеря това, което търся, но не съм сигурна дали ще се е побрало и в тях. Ще пробвам с питане първо. Ако и така не стане, ще се опитам да го намеря. Лично ще се ровя. Ще прегледам всеки сантиметър и ще огледам всяко кътче, което ми се изпречи на пътя.

Ето, че влакът се задава. Предупредителната свирня се разнася от няколко километра. Чувам я още преди да съм видяла студената муцуна на локомотива. Километър, седемстотин метра, петстотин метра. Ясно долавям тракането на метала и стъргането по релсите. Вече е пред мен. Цяла грамада от устойчивост и сигурност. Мисля, че спирачките са оставили следи по траверсите, няма как. Какво е да си отдолу и какво е усещането на всички онези, дръзнали да опитат да заспят там?

Сигурно е страшно.

Протягам ръка напред, за да се хвана за една ръждясала дръжка. Леви, десни и ето, че вече съм се качила. Билетът ми е до Бургас. Може и да сляза по-рано. Стига да чуя къде може да се е скрило. Място номер девет в първи вагон. Не е спално помещение. Добре, че не ме навряха там. Така ще остана будна и ще следя всяко движение наоколо.

След известно време срещу мен сяда жена на средна възраст. Не ми изглежда много симпатична и за това не вадя слушалките от ушите си.

Адел гори в пламъци на дъжда, душата ми пее с нея и от време на време се улавям, че тактувам с глава. Жената отсреща ме гледа и изглежда, че иска да ме попита нещо. Небрежно се извъртам с цяло тяло към прозореца и сключвам ръце пред себе си.

Мотрисата се движи тромаво и бавно. Не вярвам дърветата да са толкова далеч, че да объркам скоростта с разстоянието. Жената отсреща се размърдва най-накрая и вади от чантата си някакъв домашно проготвен сандвич. Спомням си , че като малка баба ми правеше такива, но винаги ме беше срам да ги изям пред някого, само защото не е купен като готов продукт. Странно нещо е детската логика.

Та тя отхапва залък и видимо му се наслаждава. Бавно дъвче и преглъща. От придошлите ми спомени забравям, че съм се вторачила в сандвича.

– Искате ли? Имам още един, ако желаете .

Песента е към края си. Лекото свирене на пиано ми позволява да чуя въпроса съвсем ясно. На мен ли говори? Все пак се правя на ударена и се оглеждам настрана. Може някой друг да се е присъединил към нашето купе. Но там няма никой.

– Не, благодаря. Замислих се нещо. Извинете.
– Накъде сте се запътили? – по говора й познах, че е от източния край на страната.
– Никъде. Просто пътувам.
– Никой не се запътва на никъде.

Стори ми се много нахално от нейна страна да ми говори така, но замълчах. Не ми се подхващаше разговор с непозната, но тя не престана.

– Навремето и аз така обикалях. Качвах се на влака без посока и просто пътувах. Не ме интересуваше дестинацията. Когато пристигнех някъде моментално хващах следващия рейс наобратно. Интересуваше ме самото пътуване, не къде ще стигна. И при Вас ли е така?

– Горе-долу – гласът ми звучи доста по-сдържано отколкото ми се иска.

Винаги съм била сред хора и поредния разговор не би ме притеснил никога, но тази жена определено ме караше да се чувствам некомфортно. Може би защото й беше ясна голяма част от плана ми, макар да нямах такъв. Или просто бях привлечена от облите й гърди, които се поклащаха ритмично заедно с мотрисата. Нещо в нея ми подсказваше, че си приличаме и точно тази прилика ме притесняваше. Дали зърната й са меки и розови или пък тъмни и твърди? Не обичам когато хората откриват сродните си качества и копнежи. Това винаги ме е отегчавало. Да съм като другите за мен е проклятие, не радост и не виждам защо, всички толкова харесват симпатиите и сродствата. Преди да довърша мисълта си неизвестната продължи:

– Много пътувах и винаги обичах да съм сама. Тогава забравях за любов, самота, смърт и каквото там терзаеше душата ми. И най-често пътувах за да открия щастието. За мен то винаги е било движение. А Вие? Така ли мислите?

Ето, че разговорът отиваше там, накъдето не исках, но все пак, трябва да призная, че си беше точно така. Издатините под кръглото деколте размиваха въпросите й и се хванах, че мисля само за топлата й гръд. Сега се интересувах само дали ще ми позволи да се облегна на нея и да засмуча попресъхналото й зърно. Вместо това се опомних:

– Ами, нещо подобно, само дето не знам какво търся – точно там стигнахме. Безкрайни съвети и споделяне на опит. Каква досада! Да позная: следва мъдрост за живота…
– Вие знаете ли притчата за просяка и богаташа?

Рязко отговарям „не“ и поглеждам навън. Вече се смрачава, едва долавям сенките на сградите в далечината.

– Веднъж един просяк протегнал ръка към един богаташ. Тогава богаташът го ударил през ръцете, а просякът само се усмихнал и му пожелал приятен ден.
– И? – опитвам се да контролирам веждата си, която се е извила нагоре пренебрежително.
– И това е. Просякът му се усмихнал, защото знаел, че ако онзи бил щастлив, никога нямало да го удари.
– Т.е. просякът се зарадвал, че има и други нещастни ли?
– Не. Той бил щастлив. Това му било достатъчно.
– Ясно. Много хубава притча, но малко съм уморена и предпочитам да заспя. Чака ме пътуване – жената кимна и аз заспах, за да досънувам белите полукълба, които ме привличаха повече от това, за което тя говореше.

Събудих се в Бургас.

Времето беше хубаво. Хората се посрещаха на гарата и се радваха един на друг. Аз се радвах, че съм стигнала. Изпуших една цигара набързо и се качих на следващия влак за София. Този път никой не се качи в моето купе. Пътувах сама и мислих много за онази жена.

И преди съм чувала подобни разкази за хора, които тъсят щастието и накрая го намират в нещо малко и незначително. Моето щастие винаги е било въпрос да гледна точка, но приятели са ми казвали, че всъщност там се крие разковничето. Пътувах, за да го открия. Тъй като винаги е било пътуване, както казват, то аз реших да тръгна към своето. То се оказа доста кратко и безинтересно. Пътуването де. Не срещнах мистериозен мъж, с когото да се забъркам в афера, нито поучителна старица, която да ми разкаже за съжаленията по живота, който е отминал. Нищо. Качих се, попътувах. Проведох един не много дълъг брътвеж, нагледах се на знойни цици и това е. Филмовите сценарии, които разигравах преди да се кача на влака си останаха на перона в София. Сама тръгнах и сама се прибрах.

Самотното ми начинание си остана такова, макар да се чувствах по- цяла от всякога. Не намерих и щастието, за което копнеех. Реших, че няма нужда да го търся. Нека само ме търси. Пък ако ще.

Когато пристигнах на Централна гара се чувствах по –добре. Срещу мен се задаваше един просяк с тояга в ръка.

– Дай ми някой лев, момиче – умоляваше с празен поглед и алкохолен дъх клетия.
– Дай ми ти!- отвърнах му, а след мен се разнесоха двайсет псувни.

Разсмях се с глас и се прибрах вкъщи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*